успя да каже спокойно, както винаги:
— Успокой се, невинно създание, баща ти е жив, свободен и не го грози никаква опасност.
— О, Лучано! Лучано! — възкликна Луиза като падна в краката му.
Но кавалерът живо продължи:
— Но аз не съм дошъл за това, скъпото ми момиченце. Искам да поговорим за теб.
— За мен?
— Да, искаме да те спасим, дъще моя.
Луиза поклати глава, за да покаже, че това е невъзможно.
— Знам, — продължи Сан Феличе, — кралят те е осъдил на смърт, но можем да получим твоето помилване.
— Моето помилване! — възкликна Луиза.
И тя отново поклати отрицателно глава.
— Да, — настоя кавалерът. — И ще ти кажа какво е средството. Принцесата е бременна.
— Щастлива майка! — възкликна Луиза. — Тя не очаква с ужас деня, когато ще може да целуне детето си!
И тя се отпусна назад, като кършеше отчаяно ръце и се задушаваше от ридания.
— Почакай, почакай, — ободри я съпругът й, — и се моли за благополучното раждане. Този ден ще стане ден на твоята свобода.
— Слушам Ви, — промълви Луиза, като отпусна глава на гърдите на кавалера.
— Знаеш, — продължи Сан Феличе, — че когато съпругата на престолонаследника ражда син, тя има право да моли за помилването на трима човека и никога не получава отказ.
— Да, знам.
— В деня, когато принцесата роди, тя ще помоли само за едно помилване — твоето.
— А ако се роди дъщеря?
— Дъщеря! Дъщеря! — възкликна кавалерът, който дори не беше помислил за такава възможност. — Не може да бъде! Бог няма да го допусне!
— Но нали все пак допусна да ме осъдят несправедливо, — промълви Луиза със страдалческа усмивка.
— Това е изпитание! — извика кавалерът. — Живеем в свят на изпитания.
— Значи, такава е последната Ви надежда?
— Уви, да! Но все едно! Виж, — и той извади от джоба си лист хартия, — ето прошението, съставено от Калабрийския херцог и преписано от ръката на жена му. Подпиши го и да се надяваме на Бога.
— Но аз нямам перо и мастило.
— Аз нося всичко, — отвърна кавалерът. И като извади от джоба си мастилница, натопи в нея перото. После прихвана Луиза през кръста и я отведе до прозореца, за да подпише молбата при лунна светлина. Луиза сложи подписа си.
— Вземи! — каза той като вдигна глава. — Оставям ти мастило, перо и хартия. Ще намериш къде да ги скриеш, още могат да ти потрябват.
— Да, да, дайте ги тук приятелю! — обнадежди се Луиза. — Колко сте добър, как мислите за всичко! Но какво ви е? Къде гледате?
Наистина през двойната решетка на прозореца кавалерът втренчено разглеждаше видимата част на пристанището. На тридесет или четиридесет метра от подножието на кулата се полюшваше на вълните шхуната на капитан Скинър.
— Господи! — прошепна кавалерът. — Наистина започвам да мисля, че именно той е определен да те спаси.
По палубата се разхождаше някакъв човек и от време на време хвърляше жаден поглед към форта, като че ли се опитваше да проникне през стените му.
В този момент заскърца ключът на тъмничаря, удари единадесет. Кавалерът хвана с две ръце главата на Луиза и я обърна към прозореца.
— Виждаш ли онзи човек? — тихо я попита той.
— Да, виждам го. И какво?
— Това е той, Луиза.
— Кой? — попита младата жена, като потръпна неудържимо.
— Този, който ще те спаси, ако аз не успея. Но аз ще те спася, ще те спася! — И той покри очите и челото й с горещи целувки.
Кавалерът буквално изхвръкна от килията. Но Луиза дори не чу, как се затръшна вратата след него. Цялата й душа беше съсредоточена в очите й и тя жадно поглъщаше с поглед човека, който беше толкова близо и същевременно толкова далеч от нея.
XCIX
ДРЕБНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ ОКОЛО ВЕЛИКИ СЪБИТИЯ
Сан Феличе толкова стремително се носеше надолу по стълбата, като че ли беше ден, а не нощ, и, без да обръща внимание на главния надзирател, продължаваше да повтаря: „Аз ще я спася, ще я спася!“ Но в коридора цареше непрогледна тъмнина, така че той трябваше да спре и изчака надзирателя с неговия фенер. Човекът го изпрати до изхода, като показа същата почтителност, както и при пристигането му, така че при излизането си Сан Феличе бръкна в джоба и подаде на тъмничаря няколко монети. Човекът взе парите с меланхоличен вид и поклати глава.
— Приятелю, — каза кавалерът, — знам, че това е твърде малко, но аз пак ще си спомня за теб, бъди спокоен. Само че трябва да се отнасяш добре с бедната жена.
— Аз не се оплаквам, Ваша светлост, стига ми и това, което ми дадохте! — възрази тъмничарят. — Но, ако пожелаете, Вие с една дума бихте могли да направите за мен повече от всичко, което мога да направя за Вас.
— Какво мога да направя?
— Имам син, Ваша светлост и цяла година напразно се мъча да го уредя за тъмничар в тази крепост. Ако го назначат, ще го поставя да отговаря специално за споменатата дама. Самият аз нямам време да се занимавам с нея, тъй като отговарям за целия затвор.
— Отлично, — отвърна Сан Феличе, който веднага съобрази каква полза може да извлече от това покровителство. — А от кого зависи това назначение?
— От началника на полицията.
— Обръщал ли си се към него?
— Да. Но, Ваша светлост разбира, че трябваше…, — той направи с пръстите си движение, като че ли броеше пари, — а аз не съм богат.
— Добре. Напиши молба и ми я изпрати.
— Ваша светлост, — каза главния надзирател, като извади от джоба си сгънат лист хартия, — докато Вие бяхте в килията, аз написах молбата и помислих, че ще бъдете така милостив да се заемете с нея.
— Ще се заема, приятелю. И ще направя всичко, което зависи от мен, за да удовлетворя желанието ти. Ако потрябвам, ела в двореца на негово височество Калабрийския херцог и попитай за кавалера Сан Феличе.
И като пъхна молбата в джоба си, кавалерът се прости с новото си протеже, излезе от крепостта и тръгна към Площада на четирите кантона.
Капитанът вече го чакаше и като видя, тръгна да го посрещне. Те започнаха трескаво да се разпитват взаимно. Джузепе Палмиери разказа за посещението си при кралската двойка и изказа удовлетворението си от оказания му прием и най-вече, от разрешението да остане необезпокояван на избрания от него пристан. Кавалерът, от своя страна, сподели с него плановете си за спасение на Луиза и му даде да прочете молбата за помилване, съставена от херцога и херцогинята.
Джузепе се приближи към кандилото, което гореше пред иконата на Богородица, и започна да чете. Но разсеяният кавалер му беше дал вместо височайшия документ, молбата, на-писана от тьмничаря. Лекарят- монах не беше човек, който да изпусне и най-малката представила му се възможност. Той веднага запомни адреса на бъдещия тъмничар: „Тонино Монти, улица Салуте №7“ — и като върна листа на кавалера,
