каза:
— Сгрешили сте.
Сан Феличе се порови в джоба си и наистина намери писмото на херцогинята. Джузепе Палмиери го прочете още по-внимателно от първото.
— Да, разбира се, — каза той, — ако Фердинанд има сърце, можем да се надяваме. Но, позволете ми да се съмнявам, че кралят наистина го притежава. — И той върна документа на кавалера.
— Кога, според Вас, можем да очакваме раждането на принцесата?
— Всеки момент.
— Тогава ще чакаме заедно с нея. Но какво ще стане, ако кралят й откаже, или тя роди момиче?
— Тогава ще получите същото прошение, разкъсано на парчета, в знак на това, че е дошъл вашият ред да действате. Но обещайте ми, че дотогава няма да предприемате нищо.
— Обещавам, но кажете ми от коя страна на крепостта се намира килията?
Кавалерът сграбчи ръката на събеседника си и я стисна с трескава енергия.
— Младостта е всесилна в очите Господни, — каза той. — Прозорецът й гледа точно към, шхуната.
И той побърза да се отдалечи, като закри лице с плаща си.
Кавалерът и този път не беше сгрешил: тайнствените токове на младостта се бяха разделили на две магнетични струи. Едва Сан Феличе напусна килията на Луиза и Салвато — тъй като това беше лично той, — почувства как нощният бриз донася отнякъде една дума — името му. Той повдигна глава и се огледа, но като не забеляза нищо, помисли, че е сгрешил. Но не след дълго ухото му долови отново същия звук.
Тогава той впери поглед в тъмното отвърстие, което се очертаваше на сивата стена, и успя да различи някаква ръка, която размахваше кърпичка зад решетките. От гърдите му се изтръгна вик, подобен на вика на сърцето на прекрасната пленница, и над вълните, с порива на вятъра, затрептяха трите срички: „Лу-и- за!“
Ръката зад решетките изпусна кърпичката, която се зарея като птица във въздуха и бавно се спусна до самата стена. Салвато изчака известно време от предпазливост, огледа се наоколо, за да се убеди, че никой не е видял случилото се, а после спусна една лодка и като подражаваше движенията на рибар, който тегли въдицата си, започна да се приближава към познатия пясъчния край на брега. Между морето и кулата имаше около десет метра и по щастлива случайност не се виждаше никакъв часови. Салвато с един скок се озова на брега, взе кърпичката и се върна в лодката.
Той едва беше седнал на мястото си, когато се дочуха стъпките на патрул. Младият човек бързо скри кърпичката до гърдите си и вместо да гребе към кораба, което би могло да предизвика подозрението на стражата, той остана на място и започна да движи въдицата си над водата, като че ли ловеше с няколко пръчки.
Един сержант се отдели от патрула и тръгна към лодката.
— Какво правиш тук? — попита той Салвато, който беше облечен като моряк.
Момъкът изчака да повторят въпроса, като се престори, че не го разбира, а после отговори със силен английски акцент:
— Не виждате ли? Ловя риба.
Макар че неаполитанците мразеха англичаните, все пак присъствието на Нелсън ги задължаваше да проявяват известно уважение към тях. Началникът на отряда каза:
— Забранено е да се спира тук, приятелю. В пристанището и без това има достатъчно място за риболов. Потегляй.
Салвато недоволно измърмори нещо, изтегли въдицата си, на която за щастие се беше закачил един калмар, и загреба към шхуната.
— Е, сега ще има с какво да замени соленото месо! — каза сержантът. И, твърде доволен от шегата си, той за миг се наведе под свода на стената, огледа го, излезе отново и продължи нощната си обиколка около външните стени на крепостта.
А през това време Салвато беше вече на шхуната. Той бързо се спусна в каютата си и започна трескаво да целува кърпичката с инициали „Л.С.Ф.“. Единият ъгъл беше завързан. Той бързо опипа възела и усети под пръстите си хартия. На нея беше написано:
„Познах те, виждам те, обичам те! Това е първата ми радостната минута откакто се разделихме. Бог ще ми прости, че се надявам на него, тъй като се надявам на теб.
Младият човек излезе на палубата и очите му веднага се обърнаха към прозореца на стената на крепостта. Зад черните пръчки отново се виждаше бялата ръка. Салвато размаха кърпичката, целуна я и отново дочу името си, донесено от нощния бриз. Но да продължава тази размяна на знаци в толкова светла нощ беше твърде рисковано, така че той седна и замря неподвижно. Само очите му, привикнали към полумрака, продължаваха да следят бялото видение.
След няколко минути се дочу плясък на весла и една лодка си проби път през лабиринта на корабите, които изпълваха пристанището. Завръщаше се Джузепе Палмиери.
— Добри новини! — извика на английски Салвато, като прегърна баща си. — Тя е тук, зад този прозорец! Ето кърпичката и писмото й!
Джузепе се усмихна загадъчно и прошепна:
— Бедни кавалере! Ти беше прав, когато казваше: „Младостта е всесилна в очите на Господа“.
C
РАЖДАНЕТО НА ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИКА
Няколко дни след разказаните от нас събития кралят, съпроводен от верния си пес Юпитер стреляше пъдпъдъци в градините на Багария и по склоновете, които се издигаха на известно разстояние от морския бряг.
С него бяха още двама запалени любители на подобен род развлечения и превъзходни стрелци, като него самия: сър Уйлям Хамилтън и председателят Кардило. Ловът беше великолепен: започваше есенното придвижване на пъдпъдъците.
Както знае всеки ловец, пъдпъдъците летят два пъти в годината. През април и май те се насочват на север и по това време са слаби и безвкусни. По време на второто летене, през септември-октомври, те са тлъсти и сочни, особено в Сицилия, където за първи път почиват по пътя си към Африка.
И така, Фердинанд се забавляваше не като крал (добре ни е известно, че да бъде владетел беше за него едно пренеприятно, но неизбежно бреме), а като ловец, който се къпеше в изобилието на дивеч. Той уби с петдесет изстрела петдесет птици и се обзаложи, че ще стигне и до сто, без да пропилее нито един заряд.
Но изведнъж в края на гората се показа конник, който препускаше с всичка сила към ловците. На петстотин крачки от тях той рязко спря коня си, повдигна се над стремената, за да види по-добре къде се намираше кралят и като го позна, препусна право към него.
Известието беше важно. Калабрийският херцог съобщаваше, че принцесата всеки момент ще роди, и молеше баща си, в съгласие с придворния етикет, да присъства при раждането.
— Добре, — каза Фердинанд. — Казваш, че са започнали първите пристъпи?
— Да, Ваше величество.
— В такъв случай, имам още един, а може би и два часа. При нея ли я Антонио Вилари?
— Да, господарю, с още двама лекари.
— Тогава, сам виждаш, че няма какво да правя там. Ще застрелям още няколко пъдпъдъка. Върни се в Палермо и кажи на принца, че сега ще дойда.
И той тръгна към Юпитер, който беше застинал, като вкаменен. Излетя един пъдпъдък и кралят веднага го свали.
— Петдесет и един, Кардило, — каза той.
— Дявол да го вземе! — въздъхна председателят, който беше застрелял едва тридесетина птици. — С
