— И ще ми плащат по осем карлини?
— Разбира се!
— А при вас как е? Хранят ли екипажа?
— Хранят го.
— Добре?
— Сутрин кафе и чашка ром, на обяд супа, парче говеждо или овнешко, риба, ако се хване, вечер макарони.
— Бих искал да погледна!
— Ти решаваш. Сега е единадесет и половина. Обедът е в дванадесет. Каня те да хапнеш с нас.
— А какво ще каже капитанът?
— Капитанът ли? Та той няма да погледне към теб!
— Съгласен съм, дявол да го вземе! — каза младият човек. — Аз тъкмо смятах да хапна парче сушена треска!
— Ама че гадост! — възмути се боцманът. — Дори корабното ни куче не би яло от нея.
— Мадона! — възкликна младият рибар. — Доста християни биха се радвали да станат корабни кучета на шхуната ти?
И като хвана под ръка боцманът, той тръгна с него към Приморския площад. Там ги чакаше лодка, охранявана само от един матрос, но боцманът наду свирката си и веднага дотичаха другите трима.
— На „Рънър“! По живо! — заповяда на лош английски боцманът, като хвана кормилото.
Матросите наблегнаха на веслата и леката лодка се плъзна по водната повърхност. След десет минути се долепиха до борда на шхуната.
Боцманът беше казал истината. Нито капитанът, нито помощникът му, изглежда, не забелязаха, че на борда имаше страничен човек. Всички седнаха на масата и тъй като бяха наловили много риба, трапезата се оказа още по-богата от обещаното.
Трябва да признаем, че трите блюда и половината бутилка кабарийско вино повишиха настроението на младия гост. По време на десерта на палубата се показа капитанът, съпроводен от помощника си, и се приближи към носовата част на малкия кораб. Всички станаха, но той им даде знак да седнат на местата си.
— Извинявайте, капитане, — обърна се към него боцманът, — но имам една молба към вас.
— Какво искаш? Говори, мой славни Джовани, — усмихна се Скинър.
— Не аз, капитане, а един мой земляк, когото намерих на улицата и го поканих да обядва с нас.
— Виж ти! И къде е този твой земляк?
— Тук е, капитане.
— За какво моли?
— За една голяма милост, капитане.
— Каква?
— Да му позволите да пие за ваше здраве.
— Решено, — каза капитанът. — Това ще ми бъде от полза.
— Ура за капитана! — дружно извикаха матросите.
Скинър благодари с кимване.
— Как се казва землякът ти?
— Бога ми, не знам.
— Казвам се Ваш покорен слуга, Ваша милост, — отвърна младият човек, — и много бих искал Вие да се казвате мой господар.
— Охо! Бива си те, малкият!
— Така ли мислите, Ваша милост?
— Уверен съм.
— А при това, никой не го е забелязал откакто майка ми е казала същото, когато съм бил пеленаче.
— Но ти, все пак, имаш и друго име, освен името „мой покорен слуга“?
— Цели две, Ваша милост.
— Какви?
— Тонино Монти.
— Чакай, чакай, — каза капитанът, като се опитваше да си спомни нещо. — Струва ми се, че те познавам.
Младият човек поклати глава в знак на съмнение.
— Много бих се учудил.
— Чакай да си спомня… Разбира се! Не си ли ти синът на главния надзирател на Пристанищния замък?
— Бога ми, така е! Вие сигурно сте магьосник…
— Не съм магьосник, но познавам някого, който се старае да ти осигури длъжността тъмничар. Аз съм приятел на кавалера Сан Феличе.
— Който, разбира се, няма да постигне нищо.
— Ама че го измисли! Защо да не постигне? Кавалерът е не само библиотекар на Калабрийския херцог, но и негов приятел.
— Да. Но той е мъж на арестантката, за която негово величество толкова се е загрижил, че е жива само по някакво чудо. Ако кавалерът имаше влиятелен покровител, преди всичко, щеше да спаси живота на жена си.
— Именно, защото са му отказали или ще му откажат голямата милост, в двора ще се радват да му направят една нищожна услуга.
— Дано Господ да не Ви чуе!
— Защо?
— Защото повече бих желал да служа при Вас, отколкото при крал Фердинанд.
— Знаеш ли, — засмя се капитанът, — не искам да си съпернича с него!
— О, капитане, няма да си съперничите. Подавам си оставката, още преди да са ме назначили.
— Вземете го, капитане, — застъпи се Джовани. — Тонино е чудесно момче. Той от ранно детство лови риба, значи, от него ще излезе добър моряк. Отговарям за него. Всички ще се радваме, ако го приемете за член на екипажа.
— Да! Да! Да! — извикаха матросите. — Вярно е.
— Капитане, — допря ръка до сърцето си Тонино, — давам Ви честната си дума на сицилиец, че ако Ваша милост се съгласи, ще останете доволен от мен.
— Може би, приятелю, — защото ми изглеждаш добро момче. Но не искам хората да кажат, че съм те завербувал в пияно състояние. Опознай новите си другари, прекарай с тях някой час, но след това си иди в къщи. Там мисли добре през нощта и утре, и ако не се откажеш, ела да се договорим.
— Да живее капитанът! — гръмна екипаж.
— Ето ви четири пиастра, — продължи Скинър. — Отидете на брега, изпийте ги, изяжте ги, това не ме засяга. Но довечера всички да сте по местата си и да изглеждате трезви като краставички. Вървете!
— А шхуната, капитане?
— Остави двама вахтени.
— Никой няма да поиска да остане, капитане!
— Хвърляйте жребий. Който го изтегли, ще получи за утешение по един пиастър.
Теглиха жребий, а после двама души получиха по пиастър.
Към девет вечерта всички се върнаха на борда и, както беше заповядал капитанът, бяха само леко развеселени. Скинър направи преглед на екипажа, като всяка вечер, а после направи знак на Джовани да го последва в капитанската каюта.
След десет минути всички, освен двамата вахтени, спяха дълбоко. Джовани се промъкна в капитанската каюта, където го очакваха Скинър и помощник-капитанът. Двамата явно горяха от нетърпение да чуят новините.
— Е? — попита Скинър.
— Той е наш.
