— Вас ще поздравя, когато видя детето.
— Господарю, нали знаете, че имам право да моля за три милости, щом съм дала на престола наследник?
— Ако е красавец, ще ги получите.
— Ах, господарю, — той е ангел!
И като взе детето в ръце, тя го протегна на краля.
— Охо, кълна се в честта си, аз самият не бих могъл да свърша по-добра работа, макар, че съм голям майстор! — възкликна Фердинанд, като взе новороденото и се обърна към сина си.
За миг се възцари тишина. Всички затаиха дъх и сърцата им замряха.
— А това какво е?
— Господарю, — каза Мария Клементина, — вместо три милости, които ми се полагат за раждането на престолонаследник, Ви моля само за една.
Когато произнасяше тези думи, гласът й трепереше толкова силно, че кралят я погледна с учудване.
— Дявол да го вземе, дъще! Изглежда, желанието ви е трудно изпълнимо!
И като прехвърли детето в сгънатата си лява ръка, той взе с дясната листа, бавно го разгъна, като премести погледа си от побелелия принц Франческо, върху отпусналата се на възглавниците принцеса Мария Клементина, и започна да чете. Но още на първия ред той смръщи вежди и лицето му придоби зловещо изражение.
— О, о, — проточи той, без да си даде труд да обърне страницата, — ако сте искали да ме молите за това, вие, господин синко, и вие, госпожо снахо, значи напразно сте си губили времето. Тази жена е осъдена на смърт и ще умре.
— Господарю! — промълви принцесата.
— Дори самият Бог да беше пожелал да я спаси, щях да тръгна срещу него!
— Господарю! Заради това дете!
— Дръжте го! — извика кралят. — Вземете си детето! Връщам ви го!
И като захвърли грубо новороденото, той излезе от спалнята като продължаваше да вика:
— Никога! Никога!
Принцеса Мария Клементина с ридания притисна до гърдите си плачещото дете.
— Ах, бедничкото ми! — проплака тя. — Това ще ти донесе нещастие…
Принцът падна на един стол, без да може да проговори. Сан Феличе открехна вратата на кабинета, влезе в стаята и, бледен като смъртта, вдигна молбата от пода.
— О, приятелю мой! — протегна му ръка принцът. — Виждаш, че не сме виновни.
Но кавалерът, изглежда, нищо не чуваше и не виждаше. Той излезе от стаята като късаше прошението на малки парченца и повтаряше:
— Този човек наистина е чудовище!
CI
ТОНИНО МОНТИ
В същия момент, когато разяреният крал изхвърча от спалнята на принцесата, а след него Сан Феличе късаше на парченца молбата за помилване, капитан Скинър обсъждаше с един висок красив младеж около двадесет и пет години условията, при които момъкът предлагаше да постъпи като член на екипажа. Ние казваме „предлагаше“, но бихме могли да се изразим и по-точно. На предния ден един от най-добрите матроси, боцманът на шхуната, който беше родом от Палермо, получи заповед да завербува няколко души за попълване на екипажа. На улица Салуте, пред вратата на къщата с номер седем, той видя един здрав младеж с рибарска барета и навити до коленете панталони, които откриваха силни и заедно с това изящни прасци.
Като се спря пред него боцманът около минута разглеждаше внимателно и упорито младия рибар, така че най-после младежът го попита на сицилийско наречие:
— Какво искаш от мен?
— Нищо, — отвърна на същото наречие боцманът. — Гледах те и в душата си мислех, че просто е срамно.
— Кое?
— Това, че толкова красив и силен момък като тебе, вместо да бъде славен моряк, е принуден да стане лош тъмничар.
— Кой ти каза?
— Какво значение има, след като вече знам?
Младият човек повдигна рамене.
— Какво да се прави! — каза той. — С рибарския занаят не мога да се изхраня, а длъжността на тъмничаря носи по две карлини на ден.
— Голямо чудо! Две карлини на ден! — щракна с пръсти боцманът. — Нима това е възнаграждение за такъв мръсен занаят? При нас на кораба две карлини получава юнгата, новаците четири карлини, а матросите — цели осем!
— Ти печелиш осем карлини на ден! Ти? — извика младият рибар.
— Аз печеля по двадесет, нали съм боцман.
— Проклятие! Какво ли търговия върти твоят капитан, за да плаща на хората си такива пари?
— Не върти никаква търговия, а плава за собствено удоволствие.
— Значи е богат?
— Милионер.
— Това се казва занаят. Още по-добре, отколкото да си моряк и да получаваш осем карлини на ден.
— А да си моряк е по-добре, отколкото да бъдеш тъмничар и да получаваш две карлини на ден.
— Аз не казвам нищо. Баща ми си е втълпил непременно да ме направи един ден главен надзирател на неговото място.
— А колко му плащат?
— Шест карлини на ден.
Боцманът се разсмя.
— Наистина, голямо богатство те очаква! И какво, реши ли се?
— Нямам никакво призвание за този занаят! Но, — добави той със свойственото на южняците безгрижие, — нали трябва нещо да се работи.
— Не е толкова приятно да ставаш посред нощ, да обикаляш коридорите, да надничаш в килиите и да гледаш как плачат бедните затворници.
— Няма какво толкова да свикваш. Където и да погледнеш — хората все плачат!
— А, виждам, каква е работата, — каза боцманът. — Ти си влюбен и не искаш да напуснеш Палермо.
— Влюбен? Досега съм имал само две любовници и първата ме заряза заради един английски офицер, а втората — заради каноника от църквата Санта Розалия.
— Значи, си свободен като вятъра?
— Свободен съм. Вече три дена чакам, а все не ме назначават за тъмничар, така че, ако можеш да ми предложиш някое добро място, не се бави.
— Добро място?… Имам само място за матрос.
— А как се казва корабът ти?
— „Рънър“.
— Виж ти! Значи сте американци?
— Имаш ли нещо против американците?
— Те са еретици.
— Нашите матроси са също толкова католици, като нас с тебе.
— И ти се наемеш да ми помогнеш?
— Ще поговоря с капитана.
