куче като вашето, това е лесна работа. Дори не разбирам защо Ваше величество хаби напразно барута и сачмите си. На Ваше място аз бих хващал дивеча с голи ръце.
През това време слугата, който съпровождаше краля, му подаде друга заредена пушка.
— Какво има? — попита Фердинанд, като видя, че пратеникът все още не тръгва. — Още ли си тук?
— Чакам дали Ваше величество няма да заповяда още нещо.
— Кажи на сина ми, че застрелях петдесет и първия си пъдпъдък, а Кардило едва тридесетия.
Пратеникът полетя като стрела и ловът продължи. За един час кралят застреля още двадесет и пет птици. Той тъкмо сменяше празната си пушка със заредената, когато видя отново същия конник.
— Е, какво? — извика той. — Да не искаш да кажеш, че херцогинята вече е родила?
— Не, господарю. Пристигнах, за да съобщя на Ваше величество, че тя страда твърде много.
— А какво иска от мен?
— Ваше величество знае, че при подобни обстоятелства присъствието Ви е предписано от церемониала. Може да се случи нещастие.
— Какво става? — попита Кардило.
— Изглежда, херцогинята не може да се справи сама, — отвърна Фердинанд.
— И заради това да изоставим лова си посред бял ден? Впрочем, ако Ваше величество желае, нека върви. Аз оставам и ще се върна едва тогава, когато птиците ми станат сто.
— Хрумна ми прекрасна идея, — каза кралят. — Препусни бързо към Палермо и нареди да ударят всички камбани.
— А какво да кажа на негово кралско височество?
— Кажи му, че те следвам. Видя ли конете ни?
— Те са до оградата на Багария, господарю.
— Добре, кажи на конярите да ги доведат. Пратеникът отново полетя. След четвърт час се дочу оглушителния звън на всички камбани в Палермо.
— Това трябва да помогне, — каза кралят.
И той продължи лова си. Без нито една грешка, стигна до деветдесетия си пъдпъдък.
— Кардило, искате ли да се обзаложим, че така ще стигна и стотния?
— Не си струва труда.
— Защо?
— Защото куриерът се връща.
— Дявол да го вземе! Дръж, Юпитер! Поне да сваля деветдесет и първия.
Пъдпъдъкът излетя и кралят го прониза, без ръката му да трепне. Когато се обърна, човекът стоеше пред него.
— Е, какво? Помогнаха ли камбаните?
— Не, господарю. Лекарите са обезпокоени.
— Обезпокоени ли са? Изглежда, работата е сериозна?
— Твърде сериозна, господарю.
— В такъв случай, нека й поднесат светите дарове.
— Осмелявам се да съобщя на Ваше величество, че лекарите настояват за присъствието Ви.
— Настояват! Настояват! — нетърпеливо повтори Фердинанд. — Не мога да направя повече от Господ Бог!
— Господарю, ето коня ви.
— Виждам, виждам, дявол да го вземе! Тръгвай, приятелю, тръгвай, а ако светите дарове не помогнат, ще дойда сам. — И той добави тихо: — Разбира се, когато убия и стотния.
След четвърт час кралят вече беше попълнил колекцията си. Сър Уйлям изоставаше от него, беше застрелял едва осемдесет и седем птици. Председателят Кардило беше убил с десет по-малко от краля и затова изпадна в ярост.
Камбаните продължаваха да звънят и това доказваше, че нищо ново не беше се случило.
— Ама, че неудачница! — въздъхна Фердинанд. — Изглежда, се е заинатила и не иска да свърши работата, докато не пристигна аз. Какво пък, да тръгваме. Прави са хората, когато казват: „Каквото иска жената, иска го и Бог“: — И като скочи на седлото, той се обърна към другите двама ловци: — Можете да продължите, а аз се връщам в Палермо.
— В такъв случай, — каза сър Уйлям, — аз ще последвам ваше величество. Дългът ми повелява, да не ви изоставям в такава минута.
— Добре, тръгвайте, — обади се Кардило. — Аз оставам.
Когато кралят и сър Уйлям навлизаха в града, камбанният звън внезапно престана.
— Аха, — възкликна Фердинанд, — струва ми се, че всичко е свършило. Остава да узнаем, момче ли е или момиче.
Те продължиха пътя си покрай църквата: всички свещи бяха запалени, а на олтара бяха поставени светите дарове. Беше пълно с богомолци. Изведнъж се дочу силен трясък и във въздуха излетя ракета.
— Чудесно! — възкликна кралят. — Това е добър знак.
В този момент се зададе познатият куриер. Той размахваше шапката си във въздуха и, без да спира коня си, викаше с цяло гърло: „Да живее кралят!“ След него и пред него тичаше гьста тълпа. Цяло чудо беше, че досега никой не беше попаднал под копитата на коня му. Щом забеляза Фердинанд той отдалеч извика:
— Принц, ваше величество! Принц!
— Виждате ли, — обърна се кралят към сър Уйлям. — Дори и да бях там, не можеше да се случи нищо повече.
Сред виковете на народа Фердинанд пристигна в двореца. Там цареше всеобща радост и го очакваха с нетърпение. Херцогът и херцогинята на Калабрия бяха взели присърце делото на синьора Сан Феличе, не заради нея самата, — те едва я познаваха, — а заради съпруга й. Бедният кавалер беше полумъртъв от вълнение, като че ли ставаше дума за собствената му съдба, и той на колене се молеше в съседната до покоите на родилката стая. Кавалерът достатъчно добре познаваше краля и разбираше, че има много повече основания за страх, отколкото за надежда.
Младата майка лежеше в постелята. Тя изобщо не се съмняваше, в успеха на молбата си: кой би могъл да откаже каквото и да било на детето, което тя току-що беше родила след толкова мъки? Та това би било кощунство! Нали този младенец един прекрасен ден щеше да стане крал! Нямаше ли да е едно прекрасно начало за младия му живот да навлезе в света през вратата на милосърдието и с думата „Пощада!“ на уста!
Тъй като дядото не беше присъствувал при раждането на принца, бяха успели вече да го измият и да го облекат във великолепната дантелена дрешка. Той имаше светло руса косичка — наследствен признак на австрийската династия, учудени сини очи, които гледаха с невиждащ поглед, свежа като розов листец кожа, бяла като мляко.
Майката беше положила детето до себе си и непрекъснато го целуваше. В гънките на дрешката, облечена върху царствените пелени, тя беше пъхнала прошението за помилването на нещастната Сан Феличе.
Виковете „Да живее кралят!“ се дочуваха все по-силно и по-близко до двореца. Херцогът пребледня. Той толкова се боеше от баща си, че в мислите си се виждаше виновен едва ли не за оскърбление на кралското величество. Херцогинята се показа по-смела.
— О, Франческо, — възкликна тя. — Не можем да оставим тази жена на произвола на съдбата!
Кавалерът Сан Феличе чу тези думи и като отвори вратата на покоите показа на прага бледото си разтревожено лице.
— Ах, мой принце! — произнесе той с укор.
— Аз обещах и ще удържа на думата си, — отвърна Франческо. — Чувам стъпките на краля. Не се показвай, ако не искаш да провалиш всичко.
Сан Феличе затвори вратата на междинната стая, в същия момент, когато кралят отвори вратата на спалнята.
— Ето, ето, — започна той още от входа, — всичко приключи прекрасно, — благодарение на Бога! Поздравявам те, Франческо.
— А мен, господарю? — попита родилката.
