Кавалерът пребледня и неволно отстъпи назад.
— Значи вие сте бащата? — едва промълви той.
— Да. Помните ли какво ми казахте, когато аз почти ви признах кой съм?
— Казах ви: „Ще направим всичко възможно, за да я спасим“.
— А какво ще кажете днес?
— О, днес ще повторя същото от цялото си сърце.
— Знайте тогава, че и аз съм тук за същото.
— А аз храня надеждата да я спася още тази нощ, — каза кавалерът.
— Ще ме държите ли в течение?
— Обещавам.
— А сега, щом не сте ме познали, кажете ми кой ви изпрати при мен?
— Престолонаследникът. Плъзнал е слухът, че сте донесли твърде важни известия и принцът ме изпрати при вас, за да ви отведа при краля. Имате ли нещо против да бъдете представен на негово величество?
— Нямам нищо против, ако това може да послужи на нашите планове, и мога само да се радвам, че така ще отвлека вниманието на полицията от истинската цел на пристигането ми тук. Впрочем, съмнявам се че в такава роля и в такъв костюм някой може да познае брат Джузепе, манастирският лекар от Монте Касино. А дори полицията и да познае брат Джузепе, тя изобщо няма да се досети какво смята да върши той в Палермо.
— Тогава, изслушайте ме.
— Слушам Ви.
— Докато вие с престолонаследника сте при краля и кралицата, аз, с разрешението на префекта, ще вляза при пленницата. Ще споделя с нея един план, който ние с Калабрийския херцог измислихме днес. Ако той успее, ще ви го съобщя веднага, и тогава нещастницата ще бъде спасена и без ваша намеса: смъртта ще бъде заменена с изгнание. А изгнанието би било върховно щастие за нея! Ако планът ни се провали, откровено ви казвам, остава й само една надежда — във вас. И тогава вие ще ми кажете какво се изисква от мен: действена помощ, или просто молитва, — имате право и на двете. Заради нейното щастие аз вече пожертвах своето, сега съм готов да дам и живота си, за да спася нейния.
— Да. Вашата самоотверженост прехвърля границите на човешките представи.
— Правя това, което съм длъжен. Нали в този същия град аз поех задължението, което изпълнявам днес. А сега, да се уговорим: Вие ще излезете от двореца приблизително по същото време, когато аз ще напусна затвора. Нека този, който се освободи прьв, чака другия на Площада на четирите кантона.
— Добре.
— Да вървим тогава.
— Само ще дам някои заповеди и съм на вашите услуги.
Читателят разбира, че когато забеляза кавалера, деликатността подтикна Салвато да се оттегли. Но баща му явно се досещаше в каква тревога се измъчваше младия човек, и затова реши, преди да напусне шхуната, да го осведоми за положението на нещата, с което самият той беше запознат твърде повърхностно.
И така, всичко се нареждаше: Луиза беше в затвора, но жива, а кавалерът Сан Феличе, херцогът и херцогинята на Калабрия бяха организирали заговор в нейна полза. Трудно можеше да се предположи, че при такива покровители нямаше да успеят да я спасят. Ако все пак се проваляха, то Салвато беше тук и заедно с баща си щеше да предприеме някоя отчаяна стъпка, като тази, която беше довела до собственото му спасение.
Ние вече видяхме какво се случи в двореца и каква новина донесе капитанът на шхуната. Сега ни остава да погледнем в затвора и да обясним, какъв план бяха съставили кавалерът и могъщите му покровители.
Точно в десет часа Сан Феличе почука на крепостната врата. Ние не случайно употребихме думата „крепост“: нещастната Луиза беше затворена не в обикновен затвор, а в кулата за държавни престъпници. Сан Феличе беше отведен при коменданта. В по-голямата си част военните са хора, свободни от дребните страсти, на които обикновено се поддават облечените във власт, заради утоляването на собствената си омраза. Полковникът прие вежливо кавалера, запозна се с издаденото му разрешение и го предостави на главния надзирател. После, като забеляза, че разрешителното е издадено по молба на принца и принцесата, той помисли, че Сан Феличе е свой човек в двореца.
— Моля ваша светлост, — каза той на прощаване, — да предадете почитанията ми на негово кралско височество.
Кавалерът, трогнат от такава учтивост, обща не само да изпълни поръчението, но и да разкаже на негово височество, колко внимателно се е отнесъл комендантът към препоръките му.
Главният надзирател, от своя страна, като видя колко вежливо говореше комендантът с нощния посетител, реши, че той е много важна особа, и побърза да го отведе с най-голяма учтивост в килията на Луиза, която се намираше на третия етаж в една от кулите.
Докато се изкачваше по стълбата кавалерът чувствуваше как сърцето му се свива във все по- нарастваща тревога. Известно ни е, че той не беше виждал младата си жена от деня на съдебното заседание, и очакваше срещата с нея с неизразимо вълнение. Пред вратата на килията, когато тъмничарят вече пъхаше ключа в ключалката, Сан Феличе сложи ръка на рамото му и прошепна:
— Моля те приятелю, почакай.
Човекът спря неподвижно. Кавалерът се облегна на стената, краката му се подкосиха.
Но в самота, в тишината на килията всички сетива на затворниците са изострени до краен предел. Луиза дочу стъпки по стълбата и разбра, че някой се приближава до вратата й. Никой не посещаваше затвора по това време. Обхваната от безпокойство, пленницата стана от постелята, на която лежеше облечена, напрегна слуха си и с протегнати напред ръце пристъпи към вратата, с надежда да долови поне някой звук, който би й подсказал с каква цел възнамеряваха да я посетят посред нощ. Тя знаеше, че до деня на раждането ангелът-пазител, който носеше в утробата си, бди над живота й, но с ужас броеше дните, вече изтичаше седмият месец.
Докато кавалерът, облегнат на стената, с притисната до гърдите ръка, се опитваше напразно да успокои бунтуващото се сърце, тя, застанала от другата страна на вратата, се задъхваше от тревога в среднощната тишина. Но това не можеше да продължава вечно. Кавалерът събра всичките си сили и успя да произнесе доста спокойно:
— А сега, приятелю, — отваряй.
При тези думи на посетителя се стори, че долавя някакво слабо възклицания зад вратата, което веднага беше заглушено от скърцането на ключа в ключалката.
Вратата се отвори. Кавалерът пристъпи прага.
На две крачки от него Луиза беше коленичила, неземно бяла под лунната светлина, която падаше от решетъчното прозорче, с разпуснати коси и протегнати ръце, подобна на „Магдалина“ от Канова. Тя беше познала гласа на мъжа си и сега го очакваше в позата, в която грешницата очаквала Исус.
Кавалерът също не можа да сдържи вика си, вдигна я от пода и я отнесе полубезчувствена до постелята й.
Като затваряше след себе си вратата, тъмничарят каза:
— Когато Ваша светлост чуе единадесет…
— Добре, — прекъсна го Сан Феличе.
Килията потъна в полумрак. Само лунният лъч, следвайки движението на нощното светило, бавно се приближаваше към съпрузите. Би следвало да кажем, към бащата и дъщерята. Защото не би могло да има по-чиста бащинска целувка от тази, която Лучано положи върху бледото чело на Луиза. Не можеше да има и по-чиста дъщерна прегръдка от тази, в която треперещите ръце на младата жена притискаха кавалера. Никой от двамата не успяваше да отрони и дума, чуваха се само приглушени ридания.
Сан Феличе разбра, че Луиза плаче не само от срам, Тя не беше виждала Салвато от деня на съда и не знаеше какво беше станало с него. От деликатност, тя не смееше да попита, а кавалерът не смееше да отговори на незададения й въпрос. Изведнъж детето толкова силно се обърна в утробата на обхванатата от отчаяние майка, че Луиза извика от болка.
Кавалерът почувства движението на още нероденото същество и потрепери неудържимо, но все пак
