— Струва ми се, че долавям стъпките на няколко човека, — отвърна тя с глас, слаб като полъха на пролетен вятър.
— Това е патрулът, — прошепна Салвато. — Няма да успеем да се спуснем преди тях… Нека да изчакаме.
— Боже! Боже! Нямам повече сили! — простена Луиза.
— Няма значение, аз имам! — отвърна Салвато.
По време на този кратък диалог стъпките се приближиха и Салвато, чиито очи, за разлика от тези на Луиза, оставаха отворени, видя как иззад завоя на стената излиза патрулният отряд от девет човека, предвождан от войник с фенер. Но Салвато не се изплаши. Беше толкова тъмно, че на тази височина той оставаше невидим — освен ако не блеснеше мълния, — при това, както беше казал на Луиза, той чувстваше в себе си достатъчно сили, за да изчака отминаването на стражата.
Патрулът действително мина под краката на бегълците, но после, за голямо учудване на Салвато, който жадно следеше движенията им, спре в подножието на кулата. Там смениха часовия, след което влязоха под свода на нишата и останаха там, ако се съдеше по отблясъците на фенера им.
Жестоко излъганият в надеждите си Салвато почувствува как цялата му душа потръпна. Той разбра всичко. Прошението на принца и принцесата беше усилило ненавистта на Фердинанд към Луиза и беше дадена заповед да се усили охраната й. Затова в подножието на кулата се беше появил нов часови.
Притисната до гърдите на Салвато, младата жена почувства как сърцето му затуптя лудо в гърдите му.
— Какво се е случило? — попита тя с разширени от страх очи.
— Нищо. Бог ще ни помогне.
Бегълците действително се нуждаеха от Божията помощ: под краката им се разхождаше часовой, а силите на Салвато вече се изчерпваха — те биха стигнали за да се спусне, но му беше невъзможно да се изкачи обратно в килията. При това, да се спуснат, значеше, че може да умрат, докато обратното изкачване обещаваше сигурна смърт.
Салвато не се колеба. Като изчака удобната минута, когато часовоят премина под кулата и се оказа с гръб към него, той скочи долу. Но едва беше докоснал земята, човекът се обърна. Като забеляза на десет крачки пред себе си нещо, което мърдаше в мрака, той извика:
— Кой е?
Салвато не отговори. Като хвана за ръката полумъртвата от страх Луиза, той се спусна към морето, където беше сигурен, че го очаква лодка.
— Кой е? — повтори часовият, докато приготвяше оръжието си.
Салвато бягаше мълчаливо. Той вече различаваше лодката, виждаше приятелите си, чуваше как баща му вика: „Дръж се!“, а на матросите заповядва: „Приближи се!“
— Кой е? — за трети път извика войникът и се прицели. Въпросът отново остана без отговор и при светлината на една проблеснала мълния часовият стреля. Луиза почувства как Салвато залитна, падна на едно коляно и извика, по-скоро от ярост, отколкото от болка. После, като се обърна към стрелящия по него войник, който с всички сили викаше „Тревога!“ проговори с угасващ глас:
— Спасете я!…
Полуприпаднала, обезумяла от мъка, без да може да освободи ръцете си, завързани около шията на Салвато, Луиза видя като в лош сън, как два отряда от хора, по-скоро прилични на разярени демони, се хвърлиха един срещу друг в ръкопашна схватка, раздаваха удари на всички страни, сред ръмжене и предсмъртни хрипове, като тъпчеха с крака падналите. След пет минути човешкото кълбо се раздели: полумъртвата Луиза остана в ръцете на войниците и те я повлякоха към крепостта, а матросите отнесоха в лодката мъртвия Салвато, на когото куршумът на часовия беше пронизал сърцето, и баща му, изгубил съзнание от удар с приклад по главата.
Едва Луиза беше върната обратно в затвора и почувствува преждевременни родилни болки, предизвикани от ужасните вълнения, и към пет часа сутринта роди мъртво дете.
Провидението беше проявило милосърдие, или по-точно, беше се засрамило от толкова страдания, и избави нещастницата от последната мъка: необходимостта да се раздели с детето си!
CIV
КРАЛСКАТА ЗАПОВЕД
Осем дни по-късно вицекралят на Неапол, княз Касаро Статела, който се намираше в театъра на Флорентинците заедно със стария ни познат маркиз Маласпина, видя как се отвори вратата на ложата му и забеляза в коридора един дворцов служител съпроводен от някакъв флотски офицер. В ръцете си офицерът държеше плик, подпечатан с голям червен печат.
— За негово сиятелство, вицекралят! — каза служителят.
Морякът с поклон протегна плика към княза.
— От кого е?
— От негово величество кралят на Двете Сицилии, отвърна офицерът. — Писмото е твърде важно, затова се осмелявам да помоля ваше сиятелство да се подпише за получаването.
— Значи, пристигате от Палермо? — попита князът.
— Отплавах вчера на „Сирена“.
— Как е здравето на негово величество?
— Превъзходно, княже.
— Издайте му разписка от мое име, Маласпина.
— Изглежда, съобщението е много важно? — попита секретарят.
— Извънредно важно, ваша светлост.
Маркизът даде исканата разписка, върна се в ложата и затвори вратата след себе си. Князът тъкмо завършваше четенето. Той протегна на маркиза писмото с думите:
— Вземете, Маласпина, това е по вашата част.
Маркизът взе листа и прочете следната лаконична и ужасяваща заповед:
„Изпращам ви Сан Феличе. Дванадесет часа след пристигането си в Неапол трябва да бъде екзекутирана.
Тя се изповяда, следователно Божията благодат вече се е разпростряла над нея.
Маласпина изумено погледна княза.
— Как да го разбирам?
— Както желаете, любезни. Поразмислете малко, това се отнася до вас.
И вицекралят отново се потопи в звуците на „Тайният брак“, шедьовърът на бедния Чимароза, който току-що беше умрял във Венеция, от страх, че ще го обесят в Неапол.
Маласпина онемя. Той никога не беше предполагал, че в задълженията му като секретар на вицекраля влиза и уреждането на екзекуции. Но, както вече казахме, маркизът беше, макар и насмешлив, но послушен царедворец. Така че, трябваше князът да се обърне към него с думите: „Чухте ли?“ — за да се поклони и веднага да излезе, мълчалив, но готов да се подчини.
Той се спусна по стълбата, взе една карета и заповяда незабавно да го отведат във Викария.
Не беше минал още и час, откакто Сан Феличе беше пристигнала там, разбита от мъка, смазана от безкрайните страдания и едва държаща се за нишката на живота. Изпратиха я в стаята, съседна на параклиса, същата където бяха преживели предсмъртните си мигове Чирило, Карафа, Пиментел, Мантоне и Микеле.
Писмото се придружаваше от една-единствена инструкция:
„Тази екзекуция, за която той отговаря с главата си, се възлага на негово сиятелство княз Касаро Статела“.
