вечерта и три след полунощ — трябваше да влиза при нея в килията, за да се увери, че не е избягала. А точно същия ден беше пристигнала нова заповед да се удвои бдителността на вътрешната и външната охрана.
Най-после надзирателят показа на новака и стаята на охраната. Пазачът, комуто беше поверена тази част от крепостта, трябваше да прекарва тук цялата нощ. За сън му бяха отредени четири часа през деня. Ако му станеше скучно в караулното помещение, или се боеше да не заспи, той можеше да се разхожда по коридорите.
Беше единадесет и половина, когато надзирателят се раздели с новия служител, посъветва го да бъде бдителен и прилежен, а той му обеща, че ще се постарае да надмине очакванията на началниците си. И наистина всеки, който би го видял пред вратата на караулното помещение, което гледаше към главния коридор в подножието на стълбище номер едно, неподвижен, с широко отворени очи и заслушан във всеки звук, — човек би си казал, че той най-добросъвестно държи на думата си.
Той стоя така докато в крепостта не затихнаха последните стъпки. Удари полунощ.
CIII
ПАТРУЛЪТ
Щом заглъхна последният удар, новият тъмничар, когото досега можеха да помислят за статуя на очакването, изведнъж оживя и, движен от някакво внезапно решение, без да бърза, но и без да се колебае, тръгна нагоре по стълбата. Ако някой би чул стъпките му, би го забелязал, или би започнал да разпитва, той би могъл да отговори: „докато баща ми отсъства, ми е наредено да пазя затвора, и аз го пазя“. В крепостта всички спяха. Никой не го видя, никой не го чу, никой не му зададе въпрос.
Когато стигна третия етаж, той премина целия коридор и се върна обратно, като този път вървеше по- внимателно, стъпваше безшумно със затаен дъх и напрегнато се ослушваше. Внезапно той се спря пред вратата на Сан Феличе. Ключът за килията беше готов в ръката му. Той го пъхна в ключалката и го завъртя толкова предпазливо, че едва можеше да се чуе шумът от допира на желязото. Вратата се отвори.
Този път нощта беше тъмна, вятърът свиреше в пръчките на прозоречната решетка, а самият прозорец оставаше невидим в мрака. Младият човек пристъпи напред, като едва сдържаше дъха си. Очите му напразно търсеха пленницата и той прошепна:
— Луиза!…
Ухото му долови едва изречен отговор: „Салвато!“ — и в същия миг нечии ръце обвиха шията му, нечии устни се притиснаха до неговите. Радостният шепот се смеси с пламенно дихание. За първи път след съда, а значи след раздялата им, влюбените бяха един до друг.
Вероятно, Салвато беше предупредил още през деня Луиза, за да не се изплаши и да не извика от изненада при появата му. Ето защо изпълнена с надежда и тревога, тя чакаше Салвато да я повика пръв и едва тогава му отвърна. Двамата замряха в мълчалив екстаз и за тях времето спря. Само двете предани сърца лудо туптяха едно до друго.
Пръв се опомни Салвато.
— Луиза, любима, не трябва да губим нито секунда. Настъпи съдбоносният час. Аз ти казах: „Бъди спокойна и търпелива, ние ще умрем заедно, или заедно ще живеем“. Ти се надяваше на мен и ето ме тук.
— О, да! Бог е велик и милостив! Какво трябва да правя? Как мога да ти помогна?
— Слушай, — отвърна й Салвато. — Трябва да свърша една работа, която ще заеме около час: да изпиля решетките на прозореца. Току-що удари полунощ, пред нас са още четири часа тъмнина. Няма да бързаме, но ще използваме нощта, — утре всичко ще се разкрие.
— Още веднъж те питам, какво трябва да правя през този час?
— Ще оставя вратата полуотворена. Застани до нея и слушай дали нещо не предвещава опасност. При най-малкото подозрение ме повикай. Аз ще изляза в коридора и ще те заключа, след което ще продължа обиколката си. След четвърт час ще се върна и ще довърша започнатото. А сега, повикай на помощ цялата си смелост и хладнокръвие!
— Бъди спокоен, приятелю. Ще докажа, че съм достойна за теб, — отвърна Луиза, като стисна ръката му с почти мъжка сила.
Салвато извади от джоба си тънка стоманена пила и още една резервна, в случай, че първата се счупи по време на работа. Луиза застана до вратата, за да може да чуе всеки шум в коридора и на стълбите. Младият човек започна с твърда и уверена ръка да пили желязната пръчка. Пилата беше толкова фина, че шумът почти не се чуваше. Впрочем, дори и по-силен звук би се загубил в поривите на вятъра и първите далечни гръмотевици, предвещаващи скорошната буря.
— Прекрасно време, — промълви Салвато, като мислено благослови гръмотевиците за това, че заставаха на негова страна. И той продължи работата си.
Нищо не му попречи. Както и беше предвидил, след един час четирите пръчки бяха изпилени и в прозореца се образува отвърстие, достатъчно за да преминат през него двама души. Тогава Салвато отново свали сюртука си, размота навитото около кръста си въже. То беше тънко, но здраво и достатъчно дълго, за да стигне от прозореца на килията до земята. На единия му край имаше примка, приготвена нарочно, за да я надянат на останалата част от вертикалния прът, здраво зазидан в стената на затвора. Салвато завърза на въжето няколко възела на известно разстояние един от друг, които трябваше да служат за опора на ръцете и краката. После излезе от килията и обиколи целия коридор до началото на стълбата. Там той се надвеси над перилата и със стаен дъх около минута изследва с поглед мрака и с ухото си тишината.
— Няма никого!… — прошепна той тържествуващо.
После бързо се върна в килията, заключи вратата отвътре, напъха в ключалката няколко гвоздея. След това прегърна Луиза, като още веднъж я призова да бъде смела, укрепи халката на железния прът. След това завърза ръцете на младата жена и я накара да обгърне с тях шията му.
Едва сега Луиза разбра какъв вид бягство е замислил Салвато, и сърцето й се сви при мисълта, че сега ще увисне в празното пространство на височина тридесет фута от земята, а любимият й нямаше да има никаква опора освен въжето Но тя с нищо не издаде страха си и на колене, с вдигнати към небето забързани ръце, шепнешком произнесе кратка молитва, след което се изправи с думите:
— Готова съм.
В този миг огромна мълния проряза облаците и при мигновения й блясък Салвато видя, че по бледото лице на Луиза са избили едри капки студена пот.
— Ако те плаши спускането, трябва да те уверя, че благополучно ще стигнеш земята, — ободри я Салвато, който с пълно основание разчиташе на железните си мускули.
— Приятелю, — отвърна Луиза, — повтарям ти, че съм готова. Аз ти се доверявам сляпо и вярвам в нашия Господ Бог.
— Тогава да не губим нито минута, — каза Салвато.
Той хвърли края на въжето през прореза, провери дали е завързано здраво и протегна шията си, за да може младата жена да я обвие с ръце. После стъпи на приготвената табуретка, пропълзя през отвора в решетката, без да обръща внимание на нервните тръпки, които разтърсваха тялото на бедната Луиза, обхвана въжето с коленете си, като едновременно беше вкопчил здраво в него ръцете си, и потъна в празното пространство.
Луиза едва сподави вика си, когато почувства, че се олюлява над каменните плочи, които толкова често беше гледала със страх от височината на прозореца си и затвори очи, като търсеше с устните си устните на Салвато.
— Не се бой от нищо, — прошепна той, — имам сили за три пъти по-дълго въже.
Тя наистина долавяше бавното и отмерено движение надолу, което говореше за силата и хладнокръвието на любимия й, който всячески се опитваше да я успокои. Но когато стигна средата на въжето, Салвато внезапно замря.
Луиза отвори очи.
— Какво се е случило? — прошепна тя.
— По-тихо! — предупреди я Салвато. Той с изострено внимание се вслушваше в някакъв едва доловим шум. След секунда той произнесе само с движение на устните:
— Нищо ли не чуваш?
