Ама че мошеници са тези знатни господа!
Докато Пепино произнасяше тази сентенция, Маласпина пристигна на малкия площад пред театъра. Каретата на вицекраля беше още там. Маркизът скочи на земята, плати на кочияша и изтича нагоре по стълбите.
— Ах, вие ли сте Маласпина, — произнесе князът.
— Да, княже, — отвърна маркизът с обичайната си рязкост.
— Е, какво?
— Всичко е наред. Утре в десет сутринта заповедта на негово величество ще бъде изпълнена.
— Благодаря, — отвърна князът. — Сядайте, вие изпуснахте дуета във второто действие, но, за щастие, се върнахте навреме, за да чуете „Преди да изгрее зората“.
CV
МЪЧЕНИЦАТА
Ние много бихме искали да пропуснем последните подробности, за които ни остава да разкажем и, след като сме проследили до края този страдален път, просто да начертаем на надгробния камък: „Тук почива Луиза Сан Феличе, мъченицата“. Но неумолимата История, която ни водеше през цялото протежение на това дълго повествование, не ни позволява да отстъпим дори на крачка, дори ако силите ни пресек-ват и ни се наложи, като божествения ни учител, да падаме три пъти по пътя, изнемощели под тежестта на товара си.
Но да се закълнем поне, че няма да се наслаждаваме на ужасите. Ние не измисляме нищо, а само излагаме събитията, както обикновеният зрител би преразказал гледаната от него в театъра трагедия. Уви! Този път реалната действителност превъзхожда всичко, което би могло да измисли човешкото въображение.
Боже на страшния съд! Отмъстителни Боже! Боже на Микеланджело! Дай ни сили да стигнем до края!
Както беше казано в предишната глава, пленницата от Пристанищния замък, едва съвзела се от родилните мъки, беше изпратена от Палермо в Неапол с корвета „Сирена“ и отведена в затвора Викария, в килията, свързана с параклиса.
Безсилна да стои на крака, нито дори да седне, тя буквално рухна на сламеника. Беше толкова слаба, умираща, почти мъртва, че тъмничарите не сметнаха за нужно да я оковават. Те не се бояха, че може да избяга, както ловецът не се бои, че може да отлети гълъбът, на когото той е счупил с куршума си крилото.
И наистина, всички нишки, които я свързваха с живота, бяха прекъснати. Тя видя как се олюля, падна и умря заради нея Салвато и като някакво знамение, че няма право да надживее този, когото толкова е обичала, детето, което я пазеше, побърза да излезе от утробата й, далеч преди посочения от природата срок. Сега никак не беше трудно да се измъкне душата от това нещастно, разбито тяло.
Дали от съжаление, или в съгласие с ужасния церемониал на смъртта, надзирателите я попитаха не се ли нуждае от нещо. Но тя нямаше сили да отговори и само отрицателно поклати глава.
Мнението на Фердинанд, че Сан Феличе е получила вече небесната благодат и може да умре без изповед, предадоха на управителя и той повика свещеника едва в осем сутринта, когато тя трябваше да напусне затвора.
Екзекуцията трябваше да се състои едва в десет, но бедната жена, обвинена в това, че е станала причина за гибелта на банкерите Бекер, трябваше да се покае публично пред дома им и на мястото, където бяха разстреляни.
В това решение се криеше голяма изгода за властите. Читателят си спомня писмото на Фердинанд до кардинал Руфо, където кралят казваше, че не се учудва от недоволството на Стария пазар, след като в Неапол вече от осем дни не бесят никого. А сега екзекуция не беше имало цял месец! Палачите бяха опустошили затворите почти напълно и не можеха да разчитат повече на подобни зрелища, за да държат в подчинение тълпата. Сан Феличе се явяваше тъкмо навреме и трябваше да направят смъртта й колкото се може по завладяваща и по-мъчителна, за да усмирят свирепите зверове от Стария пазар, които Фердинанд почти половин година беше поил с човешка кръв и хранил с месото на патриотите.
За този случай беше по-добре да отстранят маестро Дона-то, патентованият палач, и да го заменят с палача-любител Бекайото, което обещаваше приятни изненади за любимия народ на негово величество.
Ние дори не се опитваме да опишем каква беше последната нощ на нещастната жена. Любимият й беше мъртъв, детето й беше мъртво, тя оставаше сама в целия свят. С измъчено тяло и осакатена душа, легнала по очи върху зловещия сламеник в предверието на ешафода, на който загинаха толкова мъченици, тя беше изпаднала в някакво страшно духовно и физическо затъпяване. Само ударите на часовника я изведоха за броени мигове от това състояние и тя напрегнато броеше ударите, всеки от които като нож пронизваше сърцето й. Когато замираше последният звън, тя пресмяташе колко още й остава да живее, главата й отново падаше на гърдите и тя отново изпадаше в мъчително забвение.
Удари четири, пет, най-после шест часа и настъпи денят. Последният ден!
Той беше мрачен и дъждовен, в пълно съответствие със зловещата церемония, която предстоеше да се извърши при неговата светлина, — мрачен ноемврийски ден, един от тези, които известяват, че годината си отива.
В коридора свиреше вятър, дъждът блъскаше в прозорците.
Чувствайки че наближава съдбоносният час, Луиза с върховно усилие успя да коленичи, прислони главата си до стената, за да не падне и започна да се моли. Но тя не можеше да си спомни нито една молитва, по-точно, никога не беше предвиждала, че може да се окаже в такова положение, и не знаеше никаква подходяща за случая молитва. Затова устните й просто повтаряха думите, които бяха ехо на разбитото й сърце: „Боже мой! Боже мой! Боже мой!“.
В седем се отвори външната врата на кабинета на „бианки“. Луиза потръпна без да разбира значението на този звук, но сега за нея всеки шум означаваше, че смъртта чука на вратата на живота.
В седем и половина тя дочу тежки и като че ли препъващи се стъпки в параклиса. После вратата на килията й се отвори и на прага се появи нещо толкова фантастично и безобразно, както съществата, родени от нощния кошмар. Това беше Бекайото с дървения си крак, осакатената лява ръка и изтеклото око. В пояса, редом с любимия му нож, беше затъкната и голяма брадва. Той се смееше.
— А, ето къде си, красавице! Аз дори не знаех колко ми е провървяло. Чувал бях, че си издала нещастните Бекер, но едва сега разбрах, че си била любовница на гнусния Салвато! Той, значи, е умрял, — добави Бекайото, като скърцаше със зъби, — и аз съм лишен от радостта да ви убия и двамата… Впрочем, щеше да ми е трудно да реша с кого да започна!
Той слезе по няколко стъпала, които водеха от стаята за молитви в килията и като забеляза разкошните къдрици на Луиза, които се спускаха по раменете й, продължи:
— Ще трябва да ги отрежем, жалко. — И той тръгна към пленницата.
— Хайде да ставаме, време е вече.
И той понечи с грубо движение да хване бедната жена за лакътя. Но той още не беше успял да се дотътри през цялата стая на дървения си крак, когато вратата на кабинета „бианки“ внезапно се отвори и между палачът и жертвата му се появи един покаяник с дълго бяло расо и блестящи през отвърстията на качулката очи.
— Вие ще докоснете тази жена едва на ешафода! — каза той.
При звука на този глас, Луиза нададе неистов писък и като внезапно намери сили, каквито не беше очаквала от себе си, се изправи в цял ръст и се опря на стената, сякаш гласът, толкова кротък и благ, я беше изплашил повече от заплахите и издевателствата на Бекайото.
— Тя трябва да бъде само по риза и боса, за да се покае публично, — възрази уродът. — Трябва да й подстрижат косите, за да мога да й отсека главата. Кой ще я остриже? Кой ще свали дрехите й?
— Аз, — отвърна човекът със същия кротък и в същото време нетърпящ възражения глас.
— О, да, вие! — промълви Луиза с молитвено събрани ръце и необяснимо изражение на лицето.
— Чуваш ли? — обърна се покаяникът към любителя-палач. — Върви си и ни чакай в параклиса. Тук нямаш повече работа.
