— Аз имам всички права над тази жена — извика Бекайото.
— Имаш право над живота й, а не над нея самата. Ти си получил от хората заповед да я убиеш, аз получих от бога заповед да й помогна да умре. Всеки от нас трябва да изпълни получената от него заповед.
— Вещите й ми принадлежат, парите й ми принадлежат, всичко, което има, ми принадлежи. Само косите и струват четири дуката!
— Ето ти сто пиастра, — каза покаяникът и хвърли през вратата на параклиса натъпкана със злато кесия, за да накара Бекайото да отиде в съседното помещение, — млъкни и тръгвай.
В подлата душа на касапина за известно време алчността се бореше с жаждата за мъст. Алчността победи. С ругатни и проклятия той се затътри към кесията. Каещият се го последва и притвори вратата не напълно, но достатъчно, за да скрие пленницата от любопитни погледи.
Ние вече разказахме колко голяма беше властта на „бианки“, които покровителствуваха осъдените до последната им минута. Те попадаха във властта на палача едва след като каещият се сваляше от рамото им ръката си и казваше на изпълнителя на присъдата „Този мъж (или тази жена) ти принадлежи.“
Човекът незабавно слезе по стъпалата в килията и като извади изпод расото си ножица, се приближи до Луиза.
— Вие сама, или аз? — попита той.
— Вие! О, вие! — възкликна Луиза.
И тя се обърна към монаха с гръб, за да може той да изпълни тържествения и мрачен обред, наречен тоалет на осъдения на смърт.
Каещият се сподави една въздишка, вдигна очи към небето и през отворите на маската му можеше да се види, че от тези очи се стичат едри сълзи. После той събра колкото може по-нежно разкошните коси на пленницата в лявата си ръка и внимателно, за да не засегне шията й с ножицата, започна бавно да реже с дясната златистите къдрици, които я украсяваха приживе и можеха да попречат в смъртния й час.
— На кого желаете да предам тези коси — попита каещият се, след като приключи.
— Запазете ги в знак на обич към мен, умолявам ви!
Монахът се обърна, за да не го види младата жена и поднесе къдриците към устните си.
— А сега, — промълви Луиза, като трескаво прекара ръка по внезапно оголената си шия. — какво ми остава да правя?
— Вие сте осъдена на публично покаяние. Трябва да бъдете боса и само по риза.
— О, зверове! — прошепна мъченицата, като се изчерви от срам.
Монахът, без да отговори, влезе в кабинета на „бианки“, през чиято врата се разхождаше напред и назад часовой, свали от стената едно бяло расо на покаяник, отряза с ножиците качулката и го отнесе при Луиза.
— Уви! Това е всичко, което мога да направя за вас, — каза той.
Осъдената радостно извика. Тя разбра, че това расо, което беше затворено до шията и се спускаше до петите, не беше риза, а саван, който щеше да скрие надеждно голотата й от страничните погледи и още преди смъртта щеше да я покрие с плащеницата на вечността.
— Аз излизам, — каза покаяникът. — Извикайте ме когато сте готова.
След пет минути се чу гласът на Луиза.
— Отче!
Човекът влезе. Луиза остави дрехите си на табуретката. Тя беше облечена с риза, по-точно расо, краката й бяха боси. Единият крак се подаваше под бялото платно и погледът на каещия се падна върху нежното стъпало, което трябваше да крачи по неаполитанските улици до самия ешафод.
— Бог не пожела да ви отмине и най-малката от предопределените за вас страсти… Укрепете духа си, мъченице! Вие сте на път към небесното блаженство.
Той подложи рамото си, на което тя се облегна и заедно с нея изкачи стъпалата, бутна вратата към параклиса и каза:
— Ето ни.
— Дълго се приготвяхте! — промърмори Бекайото. — Наистина, осъдената не е лоша…
— Замълчи, негоднико! — прекъсна го покаяникът. — Имаш право да убиеш, а не да оскърбяваш.
Спуснаха се по стълбата, минаха през трите решетки и излязоха на двора. Там ги очакваха дванадесет свещеника и момчета от хора, които държаха хоругви кръстове. Двадесет и четирима „бианки“ бяха готови да съпровождат жертвата, под аркадите стояха множество монаси от различни ордени, които трябваше да се присъединят към кортежа. Лееше се проливен дъжд.
Луиза се огледа, изглежда търсеше нещо.
— Какво желаете? — попита каещият се.
— Бих искала да имам кръст, — помоли тя.
Монахът извади из под расото си сребърен кръст на черна кадифена лента и го надяна на шията й.
— О, спасителю! — промълви тя. — Никога няма да изпитам всичките ти страдания, но аз съм жена, дай ми сили!
И тя долепи устни до кръста, за да почерпи сили от тази целувка.
— Да вървим, — каза Луиза.
Процесията потегли. Отпред вървяха свещениците, като нареждаха протяжно погребални молитви. След тях се мъкнеше, подпрян на патерица отвратителният в ликуването си Бекайото. Той се смееше свирепо и сечеше въздуха със стисната в дясната ръка брадва, като че ли това бяха човешки глави. После идваше Луиза опряна с дясната си ръка в рамото на каещия се, а с лявата притискаше кръста към устните си. След тях вървяха двадесет и четирима „бианки“. Шествието завършваха монасите от различните ордени в разноцветните си раса.
Процесията излезе на площад Викария и завари там огромната тълпа. Тя посрещна шествието с радостни викове, примесени с ругатни и проклятия. Но жертвата беше толкова млада, толкова прекрасна и покорна, за нея се разпространяваха толкова различни слухове, толкова се говореше за нея, понякога дори със заинтересованост и съчувствие, че след няколко минути проклятията и заплахите спряха и на площада постепенно се възцари тишина.
Пътят към Голготата беше определен предварително. По улицата Трибунали излязоха на Толедо, после тръгнаха по нея, като едва си пробиваха път. Изглежда, всички къщи се състояха само от човешки глави. В края на улицата свещениците завиха наляво, монаха покрай църквата Сан Карло, излязоха на площада на Замъка и навлязоха в улица Медина, където както си спомняте се намираше домът на Бекер.
Парадната врата беше превърната във временен олтар. За основа му служеше нещо като жертвеник, украсен с хартиени цветя и свещи, които бързо изгаснаха под бурният порив на вятъра. Процесията се спря, като образуваше широк полукръг, в центъра на който се оказа Луиза. Расото й беше прогизнало от дъжда и прилепваше по тялото й. Разтреперена от студ, тя падна на колене.
— Молете се! — заповяда й сурово един от свещениците.
— Блажени мъченици, братя мои, — изрече младата жена, — помолете се за една мъченица, подобна на вас самите!
Престоят продължи десет минути, след това продължиха пътя си.
Този път траурната процесия се върна по същия път, после тръгна по улица Мола, по Нуова, през Пазарния площад, навлезе в кварталите на стария град и спря пред високата стена, до която бяха разстреляни двамата Бекер.
Мъченицата беше изранила до кръв краката си по изровените камъни на крайбрежната улица, беше се вледенила от морския вятър. При всяка крачка тя издаваше глух стон, но църковните песнопения заглушаваха стенанията й. Силите я напуснаха и каещият се я поддържаше, обхванал с ръка талията й.
Пред стената се повтори същата сцена, както и пред дома на банкерите. Сан Феличе коленичи, по- точно, падна на колене и с почти угаснал глас повтори молитвата си. Очевидно беше, че, измъчена от неотдавнашното раждане и пътешествието по бурното море, тя нямаше да издържи страданията от последните часове и ако трябваше да преодолее дори още половината от изминатия път, щеше да умре, преди да стигне до ешафода. Но тя стигна!
При последното покаяние пред стената, до слуха й достигна, като отдалечен гръм оглушителният рев на повече от двадесет хиляди ладзарони, мъже и жени, събрани вече на Пазарния площад, без да се броят
