тези, които, като течащи към езеро ручеи, се стичаха по стотиците улички, по непроходимия лабиринт от пресечки, които излизаха на този площад, — този форум на неаполитанската тълпа. Луиза едва ли би могла да си пробие път през плътната човешка маса, ако любопитството не беше сътворило чудо: редиците се отдръпнаха и й направиха път.
Тя вървеше със затворени очи, опряна на своя утешител и поддържана от него, когато изведнъж почувства, че ръката, която обхващаше кръста й трепна. Очите й неволно се отвориха… Тя видя ешафода!
Той беше издигнат срещу малката църква Санта Кроче, на същото място, където някога е бил обезглавен Конрадин. Ешафодът се състоеше от малък подиум, висок три метра и поставен на него дръвник. Той беше открит, без никаква ограда, за да могат зрителите да проследят и най-малката подробност от предстоящата драма.
На ешафода трябваше да се изкачват по стълба. Този предмет на разкош беше прикрепен към подиума не заради удобството на осъдената, а заради Бекайото, който не би могъл да се изкачи по отвесната стълбичка с дървения си крак.
Камбанарията на Санта Кроче удари десет, когато свещениците, покаяниците и монасите се строиха около ешафода, а осъдената приближи първото стъпало на стълбата.
— Не унивайте, — ободри я каещият се. — След десет минути ще ви подкрепя не моята немощна ръка, а могъщата длан на Бога. От този ешафод до небето е но-близо, отколкото от улицата до ешафода.
Луиза събра всичките си сили и се изкачи по стълбата. Бекайото я изпревари и при появяването си на подиума, уродливата му фигура предизвика бурен възторг сред тълпата. Докъде стигаше погледът, се виждаха само глави, които мърдаха, за да заемат по-добра позиция, зяпнали усти и жадно искрящи очи. Само през една пресечка се виждаше гъмжащата от народ крайбрежна улица, а зад нея се простираше морето.
— Е, готови ли сме най-после? — изсумтя Бекайото като залиташе на дървения си крак и размахваше брадвата.
— Когато времето настъпи, ще ви кажем, — отвърна каещият се. После се обърна с безкрайна нежност към осъдената и попита:
— Имате ли някакво желание?
— Искам да ми простите! Да ми простите! — възкликна Луиза и падна пред него на колене.
Монахът простря ръка над приведената й глава.
— Бъдете свидетели, — провъзгласи той високо, — че от свое име, в името на Бога и хората аз прощавам на тази жена!
Същият груб глас, който вече беше прозвучал пред дома на Бекер, като заповяда, на мъченицата да се моли, се дочу и, сега, този път от тълпата долу, в подножието на ешафода:
— Да не сте свещеник, че й прощавате греховете?
— Не, но въпреки това правата ми са не по-малко святи: аз съм съпругът й!
И като изправи осъдената, той отметна назад качулката и разтвори обятията си за Луиза. И тогава, въпреки страдалческото изражение, което изкривяваше чертите му, всички познаха кроткото лице на кавалера Сан Феличе.
Младата жена, задавена от сълзи, се притисна до гърдите на съпруга си.
Въпреки закоравялостта на зрителите, в много очи се показаха сълзи. Дочуха се единични викове:
— Милост!
Беше заговорила възмутената човечност.
Но сега Луиза и сама разбра, че съдбоносният миг е настъпил. Тя се откъсна от обятията на кавалера и, олюлявайки се, направи крачка към палача и промълви:
— Предавам се в ръцете ти, Господи!
После отново падна на колене и положи главата си на дръвника.
— Добре ли е така, господине? — попита тя.
— Ще стане! — грубо отвърна Бекайото.
— Моля ви, не ме карайте да страдам.
Сред гробното мълчание Бекайото вдигна брадвата.
И тогава се случи нещо ужасно.
Дали ръката му не беше достатъчно сигурна или брадвата не беше достатъчно тежка, но първият удар нанесе на осъдената дълбока рана, без да пресече, обаче, шийните прешлени.
Луиза извика ужасено, скочи, обляна в кръв, и започна да размахва ръце във въздуха.
Палачът я сграбчи за остриганата коса, натисна я към дръвника и сред воя и проклятията на тълпата удари втори и трети път, но не успя да отдели главата от тялото.
След третия удар, обезумяла от болка, призовавайки на помощ Бога и хората, Луиза се измъкна от ръцете на палача и се устреми към края на подиума, с намерение да се хвърли в тълпата. Но в този момент Бекайото захвърли брадвата, извади касапския нож, с който беше свикнал много повече, хвана нещастницата и в движение заби ножа си в шията й, малко над ключицата.
Кръвта шурна като река — беше прерязана артерията. Този път раната се оказа смъртоносна.
Още при първия удар на брадвата кавалерът Сан Феличе беше загубил съзнание.
Това се оказа прекалено дори за свикналата на жестоки зрелища тълпа от Стария пазар. Разярените зрители се хвърлиха към ешафода, като за миг го превърнаха в трески и към Бекайото, който направо беше разкъсан. След това от треските запалиха огън, на който изгориха палача. През същото време няколко вярващи се молеха около тялото на жертвата, положено пред големия олтар на църквата Кармине.
Кавалерът, все още безчувствен, беше пренесен в помещението на „бианки“…
Екзекуцията на нещастната Сан Феличе беше последната в Неапол. Бонапарт, когото Скинър беше видял на борда на „Мюирон“, както и беше предсказал Фердинанд, успя да се промъкне през флота на адмирал Кейт и на осми октомври слезе във Фрежус. На 9 ноември той извърши държавен преврат, известен под името „18 брюмер“. На 14 юни следващата година, след като спечели битката при Маренго и подписа мир с Австрия и Двете Сицилии, той поиска от Фердинанд да прекрати екзекуциите, да отвори вратите на затворите и да върне в родината им изгнаниците.
Почти цяла година течеше кръвта по всички площади на кралството и жертвите на Бурбонската реакция надхвърлиха четири хиляди.
Но Държавната джунта, която смяташе своите присъди за неподлежащи на обжалване, грешеше. Поради липса на човешко правосъдие, жертвите призоваваха небесното, и Бог касира всичките им присъди.
Прекрати се царуването на Неаполитанските Бурбони и, според Божията дума, злодеянията на бащите паднаха върху главите на синовете до трето и четвърто коляно.
Единствено Господ е велик.
Капитан Скинър, или по-точно брат Джузепе, след като изпълни последния си дълг кьм сина си Салвато, се върна в манастира Монте Касино и околните бедняци, които няколко месеца напразно го бяха призовавали при постелите на своите болни, отново видяха как в килията, под самия покрив на манастира, по цели нощи прозорчето свети.
Това беше кандилото на съмняващия се монах, или по-скоро, отчаялия се баща, който все още търсеше Бога и не можеше да го намери.
Днес 25 февруари 1865 година, в десет часа вечерта, аз завърших повествованието, започнато на 24 юли 1863 година, в деня на моето раждане.
Почти осемнадесет месеца, прилежно и добросъвестно аз издигнах този паметник за прослава на неаполитанския патриотизъм и проклятие на Бурбонската тирания.
Безпристрастен, както самата справедливост, нека бъде той дълговечен, като бронз!
