— А мислиш ли, че и аз самия не ги проклинам? Мислиш ли, че не виждам, как водят държавата към пълна разруха, а мен към гибел? Може и да не съм умен, но не съм малоумен.
— Тогава се борете, господарю!
— Борете се, борете се! Лесно ти е да го кажеш. А аз не съм воин. Бог не ме е създал за бойни подвизи. Аз съм човек на чувствата, развлеченията; добро сърце, което превръщат в лошо, измъчвайки го и стремейки се да го ожесточат. Те са трима или четирима. Борят се за властта, оспорвайки си един на друг било короната, било скиптъра, не им преча. Скиптърът и короната са моят кръст, тронът — моята Голгота, не съм молил Бога да ме прави крал. Аз обичам лова, риболова, конете, красивите момичета, и не желая нищо друго. С рента от десет хиляди дуката и свободен да живея, както поискам, бих искал най-щастливия човек на земята. Но, уви! Под предлог, че съм крал, не ми дават минута покой. Това би било понятно, ако аз действително управлявах страната. Но нали, прикривайки се зад моето има, управляват други. Тези други започват войната, а аз получавам всички удари; тези други правят грешки, а аз трябва да ги поправям. Ти молиш за оставка, имаш право. Но трябва да молиш другите, защото служиш на тях, а не на мен.
— Ето защо, желаейки да служа на моя крал, а не на другите, искам да се върна към този честен живот, който ваше величество толкова жадува. Господарю, за трети път ви моля, благоволете да приемете оставката ми. Най-после заклинам ви в думата, която ми дадохте вчера.
И Карачиоло протегна в една ръка молбата си, а в другата — перо за подпис.
— Наистина ли искаш това? — попита кралят.
— Господарю, аз ви умолявам.
— А какво ще направиш, ако подпиша?
— Ще се върна в Неапол, господарю.
— Какво ще правиш там?
— Ще служа на отечеството си, господарю. Неапол е в такова положение, че има нужда от ума и мъжеството на всички свои синове.
— Пази се, Карачиоло! Все пак, какво ще правиш там?
— Господарю, ще се постарая да остана честен човек и добър гражданин, какъвто съм бил до днес.
— Е, това си е твоя работа. Все още ли настояваш?
Карачиоло мълчаливо посочи лежащия на масата часовник.
— Ама че си инат! — възкликна раздразнено кралят.
И, като взе перото, написа под молбата:
„Съгласен съм, но нека кавалерът Карачиоло не забрави, че Неапол е в ръцете на моите врагове“.
И се подписа както обикновено: „Фердинанд Б.“
Карачиоло погледна трите реда, сгъна хартията, пъхна я в джоба си, поклони се почтително и вече се готвеше да излезе, когато кралят го спря:
— Забрави си часовника.
— Този часовник беше подарен на лоцмана, а не на адмирала. Господарю, вчера лоцманът не съществуваше; днес няма вече адмирал.
— Но аз се надявам, — каза кралят с достойнството, което от време на време, като блясък на мълния, се появяваше у него, — надявам се, че ги е заслужил приятелят. Вземи този часовник и, ако някога си готов да предадеш своя крал, погледни портрета на този, който ти го е дал.
— Господарю, — отвърна Карачиоло, — аз вече не съм на служба при краля; аз съм обикновен гражданин и ще направя това, което ми заповяда родината.
И той излезе, оставяйки краля не само огорчен, но и дълбоко замислен.
На другия ден се състоя погребението на принц Алберто. Съгласно заповедта на краля, то премина без тържествен церемониал, като погребението на всяко друго дете.
Тялото беше погребано в гробницата на дворцовия параклис, известен под името „Параклис на крал Роджеро“.
XXVII
КРАЛСКАТА ВЛАСТ В ПАЛЕРМО
Както вече видяхме в една от предишните глави, при пристигането си в Палермо кралят, преди да състави министерски съвет, веднага организира партия реверси.
За щастие, както мислеше Фердинанд, херцог д’Асколи, за когото никой не се беше погрижил при напускането на Неапол, беше намерил начин да пристигне в Сицилия, движен от чистосърдечна и постоянна преданост, главната му добродетел, за която, впрочем, кралят му беше не повече благодарен отколкото към Юпитер за неговата вярност.
Херцог д’Асколи се яви при Карачиоло с молба да го вземе на кораба си, и тъй като Карачиоло знаеше, че херцогът е най-добрият и най-безкористният от всички приятели на краля, той веднага се съгласи.
Затова, сред тези, които бяха дошли първи да му засвидетелствуват своята преданост, Фердинанд видя другаря си в бягството от Албано, херцог Асколи. Само че, присъствието му изобщо не учуди краля, и, вместо приветствие, той му каза само: „Знаех, че ще намериш начин да пристигнеш“.
Помним, че сред магистратите, дошли да го приветствуват, беше и старият му познат председателят Кардило, който, когато идваше в Неапол, винаги имаше честта да обядва по веднъж с краля; от своя страна кралят всеки му гостуваше поне два пъти при всяко свое посещение на Палермо, за да ловува във великолепното му имение в Иличе.
Сред своите симпатии и антипатии, кралят правеше единствено изключение в полза на председателя Кардило. Аристократ по рождение, но с доста черти на човек от простолюдието, Фердинанд, като правило, се гнусеше от дворяните в мантия. Но към Кардило го привличаха две твърде съществени обстоятелства: кралят обичаше лова, а председателят Кардило, след Немврод и крал Фердинанд беше наистина един от най-страстните ловци, които някога са съществували. Освен това, кралят не можеше да търпи прически от подстригани и накъдрени коси, а също мустаци и бакенбарди, а председателят Кардило нямаше нито косъм на главата си и нито следа от окосмяване по брадичката и бузите. Величествената перука, под която достойният магистрат скриваше големия си череп, беше едно рядко преимущество, което милостиво се приемаше от краля. Затова, като видя Кардило, Фердинанд веднага го избра за свой четвърти постоянен партньор за играта на реверси; другите постоянни партньори бяха херцог Асколи и маркиз Маласпина.
Останалите играчи за карти, като министри без портфейли, бяха: княз Кастелчикала, единственият от тримата членове на Държавната джунта, когото кралицата беше удостоила с покровителството си, вземайки го със себе си в Палермо; херцог Чирчело, когото кралят току-що беше назначил за министър на вътрешните работи, и княз Сан Икаталдо, един от най-богатите собственици в Южна Сицилия.
Този кралски впряг, ако ни бъде позволено да назовем така тримата придворни, които кралят беше благоволил да избере за играта си на реверси, представляваха най-странният сбор на чудаци, каквито човек може да си представи. Вече познаваме херцог Асколи, когото едва ли бихме нарекли истински придворен. Той беше един от тези хора, благородни, мъжествени и верни, които толкова рядко се срещат в двора. Неговата преданост към краля беше безкористна и лишена от всякакво честолюбие. Херцогът никога не беше молил краля за почести или парично подаяние; не му напомняше за обещана милост, ако Фердинанд забравяше за нея. Асколи беше истински дворянин, който дълбоко почиташе кралската власт като свещена, установена от институция; той доброволно поемаше част от задачите й, вменявайки си изпълнението им в дълг.
Маркиз Маласпина, напротив, беше един от тези свадливи, дребнави и упорити натури, които се противят на всичко и, в крайна сметка, изпълняват всяка заповед на своя господар, отмъщавайки за подчинението си с хапливи думи и мизантропични действия. Той беше от хората, които, както е казала Екатерина Медичи за херцог дьо Гиз, само изглеждат твърди, а в действителност се огъват, когато им окажат натиск.
Четвъртият, председателят Кардило, беше представен вече от нас, но, за да завършим портрета му, ще добавим няколко щрихи.
Председателят Кардило беше до пристигането на краля най-страстният, но и най-лош играч в Сицилия. След пристигането на краля, той би бил принуден да си потърси някакво селце в Сардиния или Калабрия, ако пожелаеше, като Цезар, винаги да бъде пръв.
Още първата вечер, когато председателят Кардило беше допуснат до кралската игра, той само с една
