източния бряг на Калабрия до Бриндизи. Ако по време на пътуването не ви се случи нищо, вземете в Бриндизи лодка, гемия или тартана и отплавайте за Сицилия. Ако, напротив, с вас се случи нещо необикновено и неочаквано, вие, като умен и мъжествен човек, се възползвайте от обстоятелствата; вашата и на другарите ви съдба — съдба, на която не бихте могли да разчитате дори в най-дръзките си честолюбиви помисли, — е във ваши ръце“.
— Имахте ли някакъв план относно тези хора?
— Разбира се.
— Защо тогава, познавайки мъжеството им, не сте им разказали този си план?
— Господарю, един от седемте би могъл да измени: кой може да гарантира, че между седем човека няма да се намери един предател?
Кралят въздъхна.
— Но, според мен, нямате никакви основания да го криете от мен.
— Още повече, господарю, — че планът се осъществи успешно.
— Слушам ви, — каза кралят.
— И така, господарю, нашите седмина младежи точно изпълняваха дадените им указания. След като изпратиха принцесите, те тръгнаха към южния бряг на Калабрия, където ги очакваше един от моите агенти, от чиято измяна не се страхувах, тъй като той, също както седемте, не знаеше нищо.
— Вие сте създадени за министър-председател, скъпи ми Руфо, и не на такова малко кралство като Неапол, а на някоя голяма държава като Франция, Англия или Русия. Продължавайте, продължавайте, слушам ви. Нека видим, що за агент е бил този и какво му е било поръчано. Вие сте голям политик, скъпи кардинале! Колко досадно е, че аз не съм най-добрия ви ученик!
— Този агент, ваше величество, цяла година служи по моя препоръка като интендант в градчето Монтеязи, което, естествено, се намира на пътя на нашите търсачи на приключения. Написах му, че негово кралско височество Калабрийският херцог, решен на отчаяна стъпка, за да върне кралството на баща си, току-що е слязъл в Калабрия с херцог Саксонски, своя конетабъл и своя главен коняр и че го моля, като верен поданик, да се погрижи за безопасността на принца в случай, че го постигне неуспех, и да го подкрепя с цялата си власт, ако има дори най-малката възможност за благополучен изход. Беше му поръчано да съобщи за тайната експедиция на най-верните си приятели. Вече имах огнивото и кремъка: очаквах искрата.
— Кремъкът се нарича Де Чезаре, разбрах това. Но кой е огнивото?
— Буонафреде Джиронда, господарю.
— Не трябва да забравям нито едно от тези имена, скъпи ми кардинале; защото, ако настъпи ден да наказвам, тогава ще раздавам и награди.
— Случи се това, което предвиждах. Седмината младежи трябваше да минат през Монтеязи, главния град на окръга, управляван от моя интендант. Те се спрели в малка таверна и след обяда излезли на балкона. Префектът бил вече предупреден за пристигането им, а цифрата седем веднага го навела на мисълта, че това могат да бъдат само монсеньор Калабрийският херцог, херцог Саксонски, конетабълът Колона, главният коняр Бокекямпе и тяхната свита. От друга страна, из града се разнесъл съвсем противоположен слух: говорело се, че седмината младежи са якобински емисари, пристигнали току-що, за да установят демократични порядки. Тъй като настроенията в тази провинция съвсем не са демократични, четири или петстотин човека вече били събрани на площада и се готвели да натупат нашите пътешественици, когато се появил префектът Буонафреде Джиронда, с други думи, моят Човек, който, узнавайки за разпространилите се слухове, заявил, че тъй, като най-висша власт в окръга, трябва да провери самоличността на хората, преминаващи през главния им град. Затова той щял да отиде при новодошлите, за да ги разпита и след десет минути монтеязците щели да бъдат уведомени за всичко.
Младите хора напуснали балкона и затворили прозореца, тъй като разбрали, че против тях се готви нещо лошо, което всеки момент щяло да се разрази като буря, когато изведнъж им съобщили за пристигането на интенданта. Това съобщение, вместо да ги успокои, удвоило тревогата им. При всички по- трудни ситуации давали думата на де Чезаре. Той вече се готвел да попита префекта с какво са предизвикали общественото недоволство, когато вратата се отворила и двамата застанали лице срещу лице.
При вида на де Чезаре всички предположения на Буонафреде се потвърдили. Той вече не се съмнявал, че седмината пътешественици са именно тези, за които му бях писал, и че пред него е престолонаследникът.
— Престолонаследникът! Негово височество Калабрийският херцог! — възкликнал Буонафреде.
Де Чезаре потръпнал. Ето, че се случило това неочаквано и невероятно, за което го бях предупреждавал и от което му предлагах да се възползва, — нямало никакво съмнение. Тази неочаквана, нечувана съдба, за която той не дръзвал дори да помисли, изведнъж застанала пред него, сама дошла в ръцете му, — оставало само да я удържи.
Той погледнал другарите си, търсейки в очите им знак на одобрение, и, поощрен от тях, вместо отговор направил крачка напред към интенданта и с царствено достойнство му протегнал ръка за целувка.
— А знаете ли, скъпи ми кардинале, че този ваш де Чезаре е необикновено умен? — попита кралят.
— Почакайте, господарю! — Интендантът се изправил след поздрава, помолил да го представят на Саксонския херцог, на конетабъла Колона и главния коняр Бокекямпе. Той сам съобщавал на мнимия принц имената и титлите, с които трябвало да надари другарите си. Но виковете на тълпата прекъснали церемонията на представянето. Три-четири камъка счупили стъклата и паднали в краката на двамата „херцози“ и интенданта, който отворил прозореца, хванал де Чезаре за ръката и, изумявайки тълпата с явното съгласие, царящо между кралския интендант и якобинците, извикал: „Да живее крал Фердинанд! Да живее нашият престолонаследник принц Франческо!“ Съдете сам, господарю, за въздействието на тази поява и този възглас върху тълпата. Някои от монтеязците, които били виждали Калабрийският херцог в Неапол, веднага го познали, по-точно, повярвали, че са го познали. Общият вик „Да живее кралят! Да живее престолонаследникът!“ последвали думите на интенданта. Де Чезаре поздравил присъствуващите така, както му се струвало, че би ги приветствувал монархът. Сред бурята от нестихващи радостни възгласи се разнесъл вик: „В катедралата! В катедралата!“ Нищо не повдига духа на народа така, както „Тебе Бога хвалим“. Десет пратеници се отделили от тълпата и се устремили към храма, за да предупредят архиепископа: трябвало да се отслужи благодарствен молебен. И ето, огромното човешко море понесло на ръце мнимия принц към катедралата всред изблика на всеобщия възторг. Разбирате отлично, господарю, че след края на молитвата изчезнали всички подозрения, ако, естествено, такива все още е имало. Кой можел да се съмнява, че това е престолонаследникът, щом сам Господ Бог го признал и благословил? Щастливата новина се разпространила в околностите с бързината на мълния. И навсякъде, където научавали за събитието, веднага назначавали делегация, която да замине за Монтеязи и да се закълне във вярност пред мнимия принц. Де Чезаре ги приемал с присъщото му достойнство, като заявявал, че е дошъл от ваше име, за да възстанови кралството, и че се осланя на мъжеството и предаността на тези, които трябвало скоро да станат негови поданици.
— Прекрасно! — възкликна кралят. — Момчето наистина си го бива! Сега виждам, че, давайки му лейтенантски мундир, не съм бил прекалено щедър към него.
— Почакайте, господарю, — каза Руфо, — най-интересното предстои. На другия ден в Монтеязи дошло известие, че корабът, с който френските принцеси отплували за Триест, бил спрян от насрещни ветрове и току-що влязъл в пристанището на Бриндизи. Нашите герои трябвало да се осмелят на решителна стъпка: да посетят принцесите, да им се доверят и да получат официално признаване от тях. Принцесите били благосклонни към командира на своите телохранители и били дотолкова предани на техни сицилийски величества, че без нито миг колебание се съгласили да обременят съвестта си с лъжа, която би могла да послужи за интересите на трона. Де Чезаре решил да довърши започнатото. Същата вечер нашите младежи заминали за Бриндизи, като съобщили, че престолонаследникът иска да посети своите уважаеми братовчедки, френските принцеси. На другия ден всички в Бриндизи знаели, за пристигането на престолонаследника; градските власти дошли да приветствуват Калабрийския херцог в двореца на дон Франческо Ерико, у когото той благоволил да отседне.
Към пладне, сред огромни тълпи народ, нашите младежи се отправили към пристанището, като следвали почтително принца и му оказвали уважението, подобаващо на ранга му. Принцесите останали на борда на
