генерал Ектън е предал всички налични суми на княз Пинятели. Тогава, по силата на пълномощията си, кардиналът поиска от него отчет за състоянието на нещата и на първо място, на кралската хазна. Но, притиснат до стената, маркизът твърдеше, че е невъзможно да даде отчет, защото всички ведомости и документи на ковчежничеството останали в Неапол. Кардиналът, който предвиждаше това и беше предупредил краля, се обърна към генерал Данеро с надеждата, че ще получи оръжие и боеприпаси, които му бяха още по-необходими от парите. Но генерал Данеро, решил за себе си, че не си струва да дава оръжие на кардинала, тъй като то непременно ще попадне в ръцете на врага, му отказа, въпреки кралската заповед, съставена според всички изисквания.
Кардиналът се оплака на краля. Данеро и Таконе също написаха писма, оплаквайки се от други и стремейки се да се оправдаят.
За да е спокойна съвестта му, кардиналът реши да дочака кралския отговор в Месина. Той пристигна на шестия ден; донесе го маркиз Маласпина.
Кралят меланхолично се оплакваше, че е заобиколен само от крадци и предатели. Той призоваваше кардинала да започне война и да си опита щастието, уповавайки се единствено на своите способности, и му изпращаше маркиз Маласпина, с молба да го вземе за адютант.
Стана съвсем ясно, че, следвайки навика си да не се доверява никому, Фердинанд беше започнал да се съмнява и в Руфо, както и в останалите, и му изпращаше шпионин.
За щастие, изборът беше неудачен: маркиз Маласпина беше преди всичко човек от опозицията. Като прочете писмото на краля, кардиналът се усмихна и го погледна.
— От само себе си се разбира, господин маркиз, че молбата на краля е заповед, — каза той. — Макар, че ще се съгласите, е твърде странно за военен като вас да станете адютант на свещенослужител. Впрочем, не се съмнявам, че Негово величество ви е дал някакво особено поръчение, което придава смисъл на службата ви при мен.
— Да, Ваше Високопреосвещенство. Кралят ми обеща милостиво да върне разположението си към мен, ако аз, в специална кореспонденция, го информирам за всичките ви намерения и постъпки. Изглежда той има повече доверие в мен като шпионин, отколкото като ловец.
— Значи вие, господин маркизе, сте имали нещастието да изпаднете в немилост пред негово величество?
— Вече три седмици, Ваше Високопреосвещенство, не участвам в кралската игра на карти.
— Но какво престъпление сте извършили?
— Непростимо, Ваше Високопреосвещенство.
— Признайте го пред мен, — продължи кардиналът с усмивка. — Рим ми е дал властта да опрощавам греховете.
— Улучих един глиган в корема, вместо зад лопатката.
— Маркизе, моята власт не се разпростира над подобни престъпления. Но тъй като кралят Ви е оставил на мое попечение, мога да ви препоръчам на великия изповедник от катедралата Свети Петър.
После, като отново стана сериозен, той продължи, протягайки ръка на маркиза:
— Стига шеги. Моля ви, господин маркиз, да не служите нито на краля, нито на мен. Аз Ви питам: искате ли, като честен и верен неаполитанец, да служите на родината си?
— Ваше Високопреосвещенство, — каза Маласпина, трогнат, въпреки скептицизма си, от тази откровеност и прямота, — Поех пред краля задължението да му пиша веднъж седмично; ще удържа думата си, но, кълна се в честта си, нито едно писмо няма да замине, преди да сте го прочели.
— Няма да е необходимо, господин маркиз. Ще се постарая да постъпвам така, че вие с чиста съвест да изпълнявате мисията си, без да скривате нищо от Негово величество.
И, тъй като му доложиха, че от Калабрия е пристигнал съветникът дон Анджело ди Фиоре, кардиналът заповяда да го въведат незабавно.
Маркизът искаше да излезе, но кардиналът го спря.
— Простете, маркизе, — каза той, — поемете задълженията си. Бъдете така добър да останете.
Влезе съветникът.
Това беше човек на около четиридесет и пет-четиридесет и осем години, чиито резки и груби черти и зловещо-подозрителен поглед бяха в поразителен контраст с кроткото му име.
Той беше пристигнал от Калабрия, за да съобщи, че Палми, Баняра, Шила и Реджо са готови да преминат на страната на врага. Той призоваваше кардинала да дебаркира колкото може по-скоро в Калабрия, тъй като да пристигне там след установяване на демократичните порядки би било истинско безумие. Съветникът твърдеше, че и без това вече е изгубено твърде много време, за да могат да върнат на краля колебаещите се сърца.
Кардиналът погледна Маласпина.
— Какво мислите по този повод, адютанте?
— Че не трябва да губим и минута.
— И аз мисля така, — каза кардиналът.
Но тъй като беше вече твърде късно, решиха да отложат пътуването до сутринта.
На другия ден, осми февруари 1799 година, в шест сутринта, кардиналът се качи в лодката и след час слезе н брега на Катона, точно срещу Месина, на това място, което по времето на гръцкото владичество, се е наричало Регия.
Цялата свита на кардинала се състоеше от маркиз Маласпина, кралския лейтенант, абат Лоренцо Спацони, неговия секретар, дон Анибал Капорони, неговия капелан (двамата последни бяха по на шестдесет години) и дон Карло Кукара от Казерта, камердинерът му.
Кардиналът беше донесъл със себе си знамето, на едната страна на което беше избродиран кралския герб, а от другата — кръст с религиозния девиз за победа, който вече цитирахме.
Дон Анжело ди Фиоре беше пристигнал предната вечер и го очакваше с триста човека. Това бяха главно васали на братята и братовчедите на кардинала — Руфо от Шила и Руфо от Баняра.
Когато някога достигнал брега на Африка, Сципион коленичил и възкликнал: „Тази земя е моя!“
Като стъпи на брега на Катона, Руфо вдигна ръце към небето и произнесе: „Калабрия, приеми ме като син!“
Радостни и възторжени викове посрещнаха тези думи на един от най-прославените синове на дивия край Брутия, който по времето на древния Рим, служил за убежище на избягали роби.
Кардиналът отговори с кратка приветствена реч, и като оглави малка войска от триста човека, се отправи към брат си, херцог Баранела, чиято вила беше разположена в едно от най-красивите места, до живописния пролив. Под охраната на своите хора, кардиналът веднага издигна кралското знаме на балкона, под който се беше разположила на бивак войската му, ядро на бъдещата армия.
За начало кардиналът написа енциклика и я разпрати до епископите, енорийските свещеници и другите духовни лица, а също до населението не само на Калабрия, но и на цялото кралство.
Тя гласеше следното:
„В тези дни, когато във Франция безчинства революцията, извършвайки цареубийства, екзекуции, грабежи; когато тя проповядва безбожие, заплашва свещенослужителите, осквернява светите места; когато същото става сега в Рим, където най-светотатствено лишиха от престола светейшия папа; когато, в отговор на революцията в Неапол, последва измяната на армията, неподчинението на поданиците, бунтът в столицата и провинциите, — дълг на всеки честен гражданин е да застане в защита на религията, краля и отечеството, а също на семейната чест и имущество, и това е свещен дълг, свещена мисия, и първи служителите на църквата трябва да дадат пример“.
В заключение той съобщаваше с каква цел е пристигнал тук от Сицилия, какви надежди възлагаше на похода към Неапол, и определяше сборен пункт на всички, които щяха да се отзоват на призива му. За планинските жители това беше Палми, а за хората от равнината — Милето.
След като енцикликата беше написана, а след това преписана, поради липса на печатар, в двадесет и пет или тридесет екземпляра, и разпратена с куриери по всички направления, кралският наместник излезе на балкона да подиша чист въздух и да се полюбува на великолепното зрелище, разстлало се пред очите му.
И макар в полезрението му да влизаха и по-значителни обекти, вниманието на Руфо беше привлечено от една малка лодка, която заобикаляше острия нос Фарес с трима души на борда.
