Партенопейски Монитор
N1
Събота, 18 плювиоз, VII година
на свободата и първа година на
Неаполитанската република,
единна и неделима
Най-после сме свободни…“
Залата потръпна, всеки беше готов да повтори този ликуващ вик, който изригваше от всички благородни сърца, на които новият предвестник на великите принципи, провъзгласени от Франция, известяваше за появяването си на бял свят.
Вълнението още не беше утихнало, когато Шампионе продължи:
„Най-после дойде денят, когато без страх можем да произнесем свещените думи «свобода» и «равенство», като достойни синове на майката република, достойни братя на свободните народи на Италия и Европа.
Когато падналото правителство, в невижданата си слепота, започна безжалостни гонения, броят на мъчениците на нашата родина нарасна. Нито един от тях не отстъпи и крачка пред лицето на смъртта; напротив: всеки смело гледаше ешафода и с твърда крачка изкачваше стъпалата му. Сред най-жестоки мъчения те оставаха глухи за обещаваната свобода и награди, тъй като бяха хора твърди във вярата си и непоколебими в убежденията си.
Низките страсти, разпалвани в продължение на толкова години сред най-невежите слоеве от народа, пред които прокламациите и пастирските поучения рисуваха благородната френска нация в най-черни краски, слугите на кралския наместник Франческо Пинятели, дори името на когото възбужда негодувание в сърцата, и чиято цел е да убеди народа, че религията ще бъде отменена, собствеността унищожена, жените и дъщерите обезчестени, синовете убити — за нещастие, за-цапаха с кръв прекрасното дело на нашето възраждане.
Много провинции въстанаха, за да нападнат френските гарнизони, и всички те бяха разгромени; други, след гибелта на стотици свои съграждани, се въоръжиха, за да се противопоставят на новия ред, и бяха принудени след кратка схватка да отстъпят пред силата. Многобройното население на Неапол, сред което кралският наместник чрез своите обири вдъхваше ненавист и жажда за убийства, това население след седем дни кървава анархия, след завладяването на замъци и оръжие, след грабежа на имуществото и покушенията върху живота на почтените граждани, два и половина дни се противеше на влизането на френската армия в Неапол. Храбреците от тази армия, шест пъти по-малобройни от противника си, поразявани от невидимия враг от покриви, окопи и бастиони, било на селския път, или планинските пътеки, или по тесните, криви улици на града, трябваше да завоюват земята педя по педя, по-скоро с мъжеството на духа си, отколкото с материална сила. Но, като противопостави доблестта и цивилизацията, на зверството и жестокостта, след като народът беше принуден да сложи оръжие, великодушният победител прегърна победените и им прости.
Няколко доблестни граждани, възползвали се от чудесната победа на славния Николино Карачиоло, достоен за знаменитото име, което носи, тези граждани, проникнали в замъка Сан Елмо през нощта на двадесети срещу двадесет и първи януари, се заклеха да провъзгласят свободата даже от гроба, дори ако руините на крепостта ги погребат, и посадиха там символично дърво — не само в чест на самите тях, но в чест на другите патриоти, които обстоятелствата задържаха далеч от другарите им.
На 21 януари, ден, който ще остане паметен навеки, когато победоносните знамена на Френската република приближаваха към Неапол, тези мъжествени граждани й се заклеха във вярност. Най-после, на 23 в един часа по пладне, френската армия влезе победоносно в Неапол. О! Зрелището беше вълшебно! Да видиш побратимяването на победители и победени на мястото на кръвопролитните битки, да чуеш как генерал Шампионе приветства нашето правителство и признава нашата република, как потвърждава правото на собственост и уверява всички в началото на спокойния живот …“
Четенето, което вече беше прекъсвано от чести аплодисменти, този път предизвика всеобщи овации. Авторът беше засегнал най-чувствителните струни в сърцата на неаполитанците, струните на признателност на просветената част от италианския народ към Френската република, която през толкова опасности се яви, за да му донесе двете велики светини — цивилизацията и свободата.
Шампионе благодари на аплодиращите с очарователната си усмивка и продължи:
„Влизането в Рим на сваления деспот в резултат на измяна, позорното му бягство в Палермо, корабите на английския флот, натоварени със съкровища, обществени и частни; ограбено от галериите, музеите и църквите имущество; парите от нашите банки, кражба група и безсрамна, която лиши нацията от последните монети, — всичко това ни е вече известно.
Граждани, вие знаете миналото, виждате настоящето, предстои ви да подготвите и заздравите бъдещето!“
Този вик за свобода, откъснал се едновременно от устите и сърцата, този патриотичен призив за братство там, където до този ден това беше непозната дума, тази преданост на родината, чиито мъченици от миналото дадоха пример за мъжество на мъчениците от бъдещето, възнаградени от обществената похвала, всичко това, повече от всякакви речи, засегна чувството за национална чест, което се надига в душите на хората по време на революциите, всичко това спомогна за успеха на четенето и предизвика невероятен възторг. Всички, които току-що бяха чули статията, възкликнаха в един глас: „Автора!“ Тогава от естрадата с бавни и плахи стъпки слезе и застана до Шампионе, като муза на отечеството, охранявана от победата, прекрасна в своето величие, чистата и благородна Леонора Пиментел.
Статията беше написана от нея. Тя беше неизвестният редактор на „Партенопейски монитор“. Жената беше известила в тази статия за своята, може би, посмъртна слава, докато мъжете, и дори известните патриоти, от страх обясняваха правото си да стоят на страна.
Екзалтацията достигна върха си. Разнесоха се неистови викове „Ура“. Всички тези патриоти, съдии, законодатели, писатели, учени, висши офицери — всички се устремиха към нея с този южен ентусиазъм, който се изразява в странни жестикулации и пламенни викове.
Мъжете паднаха на колене, жените се приближиха с поклон. Това беше успехът на Корина, възпявала в Капитолия изчезналото величие на римляните, успех още по-шумен, защото Леонора възпяваше не величието на миналото, а надеждата на бъдещето. И, както това винаги става в живота, където гротескното се смесва с възвишеното, в момента, когато утихна тройният гръм от аплодисменти, се чу дрезгав пиянски глас, който изписка: „Да живее републиката! Смърт на тираните!“
Това беше папагалът на херцогиня Фуско, ученикът на Веласко и Николино, който показа на своите учители, че добре е усвоил уроците си.
Беше два през нощта. С този комичен епизод вечерта приключи. Гостите, загърнати в плащовете и наметките, викаха слугите си, а те викаха каретите, защото всички тези санкюлоти, както ги наричаше кралят, които принадлежаха към богатите и учените, за разлика от френските санкюлоти, имаха свои карети и кочияши.
След като се целуна с жените и стисна ръка на мъжете, херцогиня Фуско остана сама в салона, преди минута многолюден и шумен, а сега опустял и тих и, като се приближи към прозореца, покрит с разкошна завеса от малинов плюш, бързо я дръпна. В амбразурата на прозореца тя видя Луиза и Салвато. Ползвайки се от свободата, която в Италия никой не смята за осъдителна, те се бяха уединили от хорското сборище и, хванати за ръка, седяха притиснати един до друг, като две птички в едно гнездо, Луиза беше положила главата си на работа на Салвато и те си говореха милите глупости, които, макар и да се произнасят шепнешком, заглушават за влюбените трясъка на гръмотевицата и воя на бурята.
Младите хора, разтревожени от светлината, проникнала в тяхното убежище, потънало в удобен полумрак, се върнаха към реалния живот, от който бяха отлетели с позлатените крила на чистата любов, и,
