предсказаха, но за да запазя съпружеската вярност, в която съм се клела, за да запазя неопетнена женската си чест. Господ не пожела това. Бурята ни раздели, морето отнесе лодката му, а аз останах на брега. Ще ми кажете, че бурята утихна, че е трябвало да се кача на първия кораб за Сицилия и да се присъединя към мъжа си. Ако той ми беше заповядал или просто ми беше дал да разбера, че желае това, щях да замина. Но той не ми заповяда, не ме помоли, и аз останах. Вие говорихте за съдбата, която ви кара да ми откриете вашите тайни; но ако вие имате тайна, имам я и аз. Нека всеки от нас следва пътя, който е начертала съдбата му. Каквато и да е участта, приготвена ми от моята, аз навеки ще съхраня в сърцето си благодарност към вас.
— Сбогом, господин Бекер. Помнете, че дори най-ужасните мъчения няма да откъснат вашето име от устните ми. Обещавам ви!
— А вашето име, — отвърна Бекер като се поклони, — дори на ешафода, където бих се качил заради вас, завинаги ще остане в сърцето ми.
И, като се поклони още веднъж на Луиза, той излезе, като остави на масата знака на лилията, който трябваше да я предпази от надвисналите опасности.
XXXIV
ТАЙНАТА НА ЛУИЗА
Като остана сама, Луиза отново се отпусна на стола и потъна в дълбок размисъл.
Преди всичко — кой беше този таен, неизвестен враг, който знаеше за всичко в къщата, и който, в своя донос до роялисткия комитет, разкриваше и най-дребните подробности от личния й живот?
Фактите от доноса бяха известни само на четирима: доктор Чирило, Микеле, — глупакът, магьосницата Нано и Джованина. Доктор Чирило! Не можеше да става и дума за подозрение! Микеле — глупакът би дал живота си за своята млечна сестра.
Оставаха магьосницата и Джованина.
Нано би могла да издаде Салвато и Луиза по времето, когато този донос би бил добре заплатен: тя не беше го направила. Значи, алчността не беше причина за доноса: продиктувала го беше омразата.
Джованина! Подозренията, макар и твърде неясни, се спряха върху нея.
Но защо Джованина би могла да изпитва ненавист към господарката?
Луиза не виждаше и най-малък повод за това. Но младата жена вече доста отдавна беше започнала да забелязва в поведението на камериерката си промени, които беше отнесла към странностите на характера й. Тези странности се връщаха сега в паметта й и събуждаха подозрения, които тя не можеше да си обясни. Луиза се учудваше на беглите погледи, злите усмивки, резките думи, всичко това се беше засилило от онази нощ преди отпътуването, когато тя, вместо да замине, беше докарана обратно в къщи. Раздразнението на Джовани-на беше нараснало при влизането на французите в Неапол и особено след срещата на Луиза със Салвато.
При твърде скромното положение на камериерката, Луиза дори не можеше да допусне мисълта, че причина за омразата на девойката към нея беше любовта на последната към Салвато и ревността към нея, и че същите страсти, които вълнуват сърцето на знатната дама, могат да измъчват душата на простата селянка.
И макар причините за ненавистта на Джованина да й бяха неизвестни, подозренията на Луиза започнаха да укрепват.
Тя взе от масата картата с лилиите, скри я до сърцето си, излезе от кабинета, затвори след себе си вратата и влезе в будоара си.
Там завари Джованина, която подготвяше нощния й тоалет.
Луиза успя да забележи погледа, с който я посрещна девойката.
Този поглед, изпълнен със злоба, беше съпроводен от очарователна усмивка; но тя не се появи веднага и първоначалното впечатление остана.
Тъй като не знаеше нищо за това, което току-що се беше случило, и нямаше ни най-малка представа за подозренията, породили се в сърцето на господарката й, Нина се опита да започне разговор с нея. Този разговор, ако Луиза би пожелала да го продължи, непременно би засегнал посещението на нощния гост. Но младата жена веднага я прекъсна и сухо каза, че не се нуждае от услугите й.
Камериерката потръпна. Тя не беше свикнала да я прекъсват толкова рязко, — и със зловеща усмивка излезе от стаята.
Посещението на младия банкер я накара да се замисли. След като Луиза му беше отказала достъп в дома си, сега тя не само се съгласи да го приеме в два през нощта, но прекара насаме с него почти цял час в кабинета на мъжа си.
Наистина, Луиза го приела с най-суров израз на лицето, но това лице беше станало загрижено, дори трогнато, след като го изпрати. А дори и да не беше плакала, в очите й, все пак, имаше сълзи.
Какво би могло да смекчи сърцето на гордата Луиза?
Не беше ли срещнала любовта на младия човек отклик в душата й, не беше ли намерила в нея място, редом с предишната любов?
Не, невъзможно беше да го повярва; и все пак, току-що се беше случило нещо необикновено.
Луиза, както казахме, забеляза злобния поглед на Джованина, но сега я интересуваха по-важни неща от името на доносника. Трябваше да помисли как да употреби тази тайна, без да компрометира този, който й я беше доверил, да спаси Салвато, без да погуби Бекер.
Преди всичко, трябваше да види младия офицер. Това можеше да стане едва вечерта, у херцогинята. Там срещата им щеше да бъде съвсем естествена: нали салонът на Фуско, както каза Бекер, беше истински клуб. Но, може би, да чака вечерта би значило да изгуби много време? Щеше да изгуби цял ден, един от трите. Значи, трябва да прати някого при Салвато. Микеле е единственият, комуто може да повери такова поръчение.
Луиза протегна ръка към звънеца, за да повика Джованина, но девойката може би си беше легнала. Тя реши сама да отиде в стаята й и да й предаде нарежданията си.
Стаята на Джованина беше отделена от тази на господарката й единствено от коридора, който водеше към покоите на херцогиняга.
Тази стая имаше само една стъклена врата. Вътре беше светло и, дали защото стъпките на Луиза бяха толкова леки, че Нина не можеше да ги чуе, или дотолкова беше погълната от заниманието си, че не мислеше за нищо друго, но господарката й се приближи до стъклото, без да привлече вниманието й. През тънката завеска тя видя, че камериерката седеше до масата и пишеше.
Тъй като Луиза не се интересуваше от това, на кого пише Джованина, тя, без да се замисли, веднага отвори вратата. Но Нина, изглежда, много държеше господарката й да не види писмото, защото наддаде вик на учудване, скочи и го покри с ръце.
Луиза, макар и учудена от това, че в три часа през нощта Нина пишеше писмо, вместо да си легне и заспи, не й зададе нито един въпрос, а се задоволи само да каже:
— Трябва да видя Микеле тази сутрин, колкото може по-рано. Съобщете му за това.
После, като затвори вратата и се върна в стаята си, Луиза остави камериерката да продължи заниманието си.
Лесно е да се досетим, че Луиза спа лошо. Около седем сутринта тя чу шум: Джованина беше станала и излизаше, за да изпълни поръчението на господарката си.
Джованина отсъствува около час и половина. Върна се заедно с Микеле. За да изпълни по-добре поръчението, тя беше поискала да го доведе лично.
Още при първия поглед към Луиза Микеле разбра, че беше се случило нещо сериозно.
Млечната му сестра беше бледа и изглеждаше възбудена; очите й, заобиколени от тъмни кръгове, свидетелствуваха за безсънна нощ.
— Какво ти е, сестрице? — попита разтревожено Микеле.
— Нищо. — отвърна Луиза, като опита да се усмихне, — само трябва да видя Салвато, колкото може по-скоро.
— Лесна работа, сестричке. Единият ми крак е тук, а другият — вече в двореца Ангри!
Салвато наистина живееше наблизо, на улица Толедо, заедно с генерал Шампионе, в същия дворец Ангри, където шестдесет години по-късно живя Гарибалди.
