без да се движат, обърнаха към херцогинята сияещи погледи, както трябва да са постъпили първите обитатели на рая при вида на ангела господен, под зеленото дърво, сред цветята, в минутата, когато за първи път са си казали: „Обичам те“.
Те се бяха укрили тук в самото начало на вечерта и бяха останали до края. Не чуха нищо от това, което беше казано, дори не подозираха какво се беше случило. Стиховете на Мон-ти, музиката на Чимароза, статията на Пиментел — всичко се разби в плюшената завеса, която отделяше света от техния, неизвестен никому рай.
Като видяха празния салон и самотната херцогиня, те разбраха само, че е време да се разделят.
Двамата въздъхнаха и с един и същи тон прошепнаха: „До утре!“
После, развълнуван, опиянен от любовта, Салвато я притисна за последен път до сърцето си, сбогува се с херцогиня-та и излезе, а Луиза обви с ръце шията на приятелката си, като млада девица от античността, поверяваща своята тайна на Венера и прошепна в ухото й:
— О! Ако знаеш, колко го обичам!
XXXIII
АНДРЕА БЕКЕР
Като прекрачи прага на врата, съединяваща двете къщи, Луиза видя Джованина, която я чакаше в коридора.
По лицето на девойката още се четеше удовлетворението, което изпитват слугите, когато някое важно събитие им дава възможност да проникнат в личния живот на господаря си.
Луиза неволно почувства към своята камериерка отвращение, което никога по-рано не беше изпитвала.
— Какво търсите тук и какво искате от мен? — попита тя.
— Чаках госпожата, за да й кажа нещо извънредно важно.
— Какво толкова има да ми кажете?
— Красавецът банкер е тук.
— Красавецът банкер? За кого говорите?
— За господин Андреа Бекер.
— За господин Андреа Бекер? А как е попаднал тук?
— Пристигна вечерта, господарке, около десет. Искаше да поговори с вас. Според вашите разпореждания, отказах да го пусна. Но той настояваше толкова упорито, че му казах истината, че госпожата не е в къщи. Той помисли, че го лъжа. И тъй като ме умоляваше в името на вашите интереси да му позволя да ви каже само няколко думи, му показах цялата къща, за да се убеди, че действително сте излезли. И тогава, тъй като, въпреки молбите му, отказах да му кажа къде сте, той със сила влезе в трапезарията, седна на един стол и заяви, че ще ви чака.
— В такъв случай, тъй като нямам никакво основание да приемам господин Андреа Бекер в два часа през нощта, аз се връщам при херцогинята и няма да изляза от там преди господин Андреа Бекер да е напуснал дома ми.
И Луиза наистина тръгна обратно към вратата.
— Госпожо! … — раздаде се умоляващ глас в дъното на коридора.
Този глас предизвика в Луиза учудване, няма да кажем гняв, защото нежното а сърце не познаваше това крайно чувство. Но тя изпита силно раздразнение.
— А, това сте вие, господине, — каза тя и тръгна към него с решителна стъпка.
— Да, госпожо, — отвърна младият човек, като застина в най-почтителен поклон.
— Тогава сте чули това, което току-що казах за вас на моята камериерка.
— Чух, госпожо.
— Защо тогава влизате със сила при мен и, знаейки, че не одобрявам вашите посещения, сте все още тук?
— Защото трябва да поговоря с вас, наложително е. Разберете го, госпожо.
— Наложително? — усъмни се Луиза.
— Госпожо, давам ви дума на честен човек, — а думата на представител на нашето семейство и нашата фирма в продължение на три века нито веднъж не е давана необмислено, — уверявам ви с това, че, заради спасението на вашия живот и запазването на вашето имущество, кълна се, трябва да ме изслушате.
Убедеността, с която младият човек произнесе тези думи, накара Луиза да се поколебае.
— За подобна беседа, господине, ще ви приема утре, в по-удобен час.
— Утре, госпожо, може да бъде твърде късно. При това, в удобен час … Какво разбирате под това?
— През деня, около пладне, например, дори късно сутринта, ако пожелаете.
— През деня ще видят, че влизам при вас, госпожо, а е много важно никой да не знае, че съм ви посещавал.
— Защо?
— Защото може да бъде много опасно.
— За мен или за вас? — опита да се усмихне Луиза.
— За нас двамата, — сериозно отвърна младият човек. Настъпи минута мълчание. Нямаше съмнение, че банкерът не лъжеше.
— След всички предпазни мерки, — каза Луиза, — струва ми се, че този разговор трябва да бъде без свидетели.
— Да, госпожо, това, което смятам да ви кажа, може да бъде съобщено само на четири очи.
— А знаете ли, че в разговорите насаме има един въпрос, който забранявам да засягате?
— Ако заговоря за него, ще бъде само, за да разберете, че сте единствената, на която мога да се доверя.
— Да вървим, господине, — каза Луиза.
И, като мина покрай Андреа, който се притисна до стената на коридора, за да я пропусне, тя го въведе в трапезарията, осветена вече от Джованина, и затвори вратата след себе си.
— Уверена ли сте, госпожо, — попита Бекер, като се огледа наоколо, — че никой не може да ни чуе и да бъде свидетел на нашия разговор?
— Тук е само Джованина, а вие видяхте, че тя се прибра в стаята си.
— Но тя би могла да ни подслушва зад тази врата или зад вратата на будоара ви.
— Затворете и двете, господине, и да минем в кабинета на мъжа ми.
Самите предпазни мерки, които вземаше Андреа Бекер, окончателно успокоиха Луиза за предмета на предстоящия разговор. Младият човек не би се осмелил да настоява, щом му беше забранено да засяга темата за любовта.
Вратите на кабинета оставаха отворени, двете врати откъм столовата Бекер затвори старателно, убеждавайки се, че няма да бъде подслушван.
Луиза се отпусна на стола и като подпря брадичката си с ръце и опря лакти на масата, на която преди работеше съпругът й, потъна в мечти.
От деня на отпътуването на кавалера Сан Феличе тя за първи път влизаше в кабинета му. Роякът на спомените се беше втурнал тук заедно с нея и сега не й даваше покой.
Тя мислеше за човека, който беше изключително добър към нея а тя толкова лесно го беше забравила; тя мислеше едва ли не с ужас за това, колко голяма е любовта й към Салвато, любов ревнива и властна, която я беше завладяла изцяло и беше изгонила от сърцето й всяко друго чувство. Тя се питаше, колко далеч е от окончателната изневяра, и отбеляза за себе си, че духом беше изменила на съпруга си, а сега се приближаваше и към пълната измяна.
Гласът на Андреа Бекер я изведе от мислите й и я накара да потръпне. Луиза вече беше забравила за какво е тук. Тя му направи знак да седне.
Андреа се поклони, но остана прав.
— Госпожо, — каза той, — каквито и да са забраните, с които ме задължихте никога да не споменавам за моята любов към вас, трябва все пак, за да разберете необходимостта от идването ми тук и опасността, на която се подлагам, трябва да разберете, до колко моята любов е предана, дълбока и почтителна.
— Господине, — каза Луиза като стана, — с това, че заговорихте за тази любов в минало време, вие не
