прекара тридесет месеца. През тясното прозорче на килията прониквал тънък лъч светлина, който изглежда, слънцето му изпращало с утешителните думи: „Не се отчайвай! Бог те вижда“. На светлината на този лъч той написа своята „Реч за прекрасното“, произведение, изпълнено с такава доброта и честност, че беше лесно да се отгатне източникът на вдъхновението. Най-после, без да го обявят за оправдан, за да може Държавната джунта винаги да го арестува отново, Пагано беше пуснат на свобода, но лишен от всичките си длъжности.
Тогава, съзнавайки, че не може да живее на тази земя, където се вършат беззакония, той премина границата и се укри в Рим, където току-що беше провъзгласена републиката. Но Мак и Фердинанд го преследваха и там и това го принуди да търси убежище в редовете на френската армия.
Той се върна в Неапол, където Шампионе, който високо ценеше неговите достойнства, го назначи за член на временното правителство.
Неговият събеседник, все още не толкова знаменитост, но добил по-късно известност със своите „Очерци за революциите в Неапол“, беше вече твърде почитан магистрат, известен със своя ум и справедливост. Той разговаряше оживено с Пагано за това, колко е необходим за Неапол един политически вестник от типа на френския „Монитор“. Това беше първият брой на политическия наблюдател, който трябваше да се появи в столицата на Двете Сицилии. Спорът беше, дали всички статии да бъдат подписани.
Пагано разглеждаше въпроса от гледна точка на етиката. Според него беше напълно естествено да постави подписа си под статия, в която излага възгледите си. Куоко смяташе, че такава строгост може да отблъсне от вестника много талантливи хора, които не биха посмели да дадат статиите си в републикански вестник, ако трябва да признаят, че работят за него.
Пагано се обърна към Шампионе, който също присъствуваше на приема, с молба да изкаже мнението си. Генералът каза, че във Франция статиите са подписани само в разделите „Литературна смесица“ и „Наука“; подписват се на полето на листа някои отзиви, чиито автори не са достатъчно скромни, за да печатат инкогнито.
Мнението на Шампионе по въпроса беше още по-важно, защото идеята за републикански вестник принадлежеше нему.
Решиха, че статиите ще се подписват по желание.
Оставаше въпросът за главния редактор. При евентуална реставрация на кралската династия, главният редактор на „Партенопейски Монитор“ беше готов за бесилката, както се изразяваха шутовете на господин Пурсоняк.
Но и този път Шампионе спаси положението, като каза, че редактор вече е намерен.
При тези думи у Куоко заговори националната гордост. Представен от Шампионе, този редактор, естествено, щеше да бъде чужденец; а, колкото и благоразумен да беше нашият достоен магистрат, той все пак би предпочел да рискува главата си, като постави името си под официалния орган, отколкото да позволи там да стои името на французин.
Първият брой на вестника трябваше да се появи на другия ден. Докато обсъждаха въпроса дали статиите да се подписват, броят вече се съставяше.
Около голяма маса, покрита със зелено сукно, на която имаше мастило, хартия и пера, седяха пет или шест човека — членове на комитетите и съчиняваха указите, които трябваше да бъдат разлепени на другия ден по стените на къщите. Председател беше Карло Лауберг.
Указите засягаха кралския дълг, дълг, който се признаваше за национален. В този дълг бяха включени всички кражби, извършени от краля до момента на отпътуването му, било от частни банки или благотворителни учреждения, такива като заемната каса, сиропиталището и приюта за стари хора.
След това съставиха декрет за подпомагане на вдовиците на революционните мъченици или жертвите на войната, на майките на героите, загинали за родината. Съчиняваше го Мантоне и, като го завърши, написа в полето следното „Надявам се, че майка ми ще получи някога право на тази милост“.
Следваше декрет за понижаване цената на хляба и макароните, за премахване вносното мито на маслото, отмяна на целуването на ръка при мъжете и титлата „сиятелство“.
Малко в страни от другите, генерал Дюфрес, комендантът на града и замъците, пишеше указ за театрите:
„Генерал-комендантът на града и, замъците.
Оплакванията срещу военни от всички чинове, които муниципалния съвет и директорите на различни театри ми изпращат ежедневно, ме задължават да напомня за преките им задължения, което и правя, като ги предупреждавам постоянно. Настоящият указ известява, че ако някой забрави за дисциплината и своите задължения към обществото, ще бъде строго наказан.
Театърът винаги е служил за показване на смешните страни, пороците и добродетелите на народа, обществото и отделните хора; в него винаги са се събирали хора, бил е обект на уважение, място на просвещение за едни, на мирно веселие за други и отдих за всички. Поради тези съображения, от началото на френското възраждане театърът се нарича школа на правите.
Следователно, всеки военен или друг човек, който наруши реда и приличието, които са първи закон на обществени места, било с прекомерно одобрение или неодобрение към артистите, което би прекъснало представлението, ще бъде незабавно арестуван и препратен при коменданта на града, за да получи наказание, отговарящо на провинението му. Всеки, който не спазва издадените закони и заповеди на главнокомандуващия за уважение на гражданите и тяхната собственост, и заема чуждо място в театъра, което се случва всеки ден, също ще бъде наказан.
Всеки военен или друг човек, който се опита да отблъсне часовоя със сила, да се качи на сцената или да влезе в стаята на някоя от актрисите също ще бъде арестуван.
Командирът на стражата и адютантът на коменданта да следят за изпълнението на настоящата заповед, и тези, които в случай на безпорядък не арестуват подбудителите, сами ще бъдат наказани, като нарушители на общественото спокойствие“.
Като съчини указа, Дюфрес направи знак на Шампионе, който четеше някакъв документ под светлината на голям канделабър. Главнокомандуващият прекъсна четенето, приближи се, изслуша постановлението и го одобри изцяло. Възгордян от това, Дюфрес го подписа.
Тогава Шампионе помоли за минута внимание и подкани Веласко и Николино Карачиоло (двамата политици, които едва събираха общо четиридесет и три години и които, докато сериозните хора просвещаваха народа, се забавляваха да обучават папагала на херцогиня Фуско) да запазят тишина.
Младите хора охотно се подчиниха. Със своята благост и едновременно твърдост, със своето уважение към нравствеността и любовта си към изкуството, Шампионе беше завоювал симпатиите на всички класи. В Неапол, град, който е твърде неблагодарен, и днес се долавя отзвук, отслабен от изминалото време, но все пак различен, който пренася името му до съвременниците през пет поколения и две трети от столетието.
Шампионе се приближи до камината, разгъна документа, който четеше, преди Дюфрес да го прекъсне, и с мекия си и звучен глас произнесе на превъзходен италиански:
— Милостиви госпожи и господа! Моля за позволение да ви прочета уводната статия на „Партенопейски Монитор“, който ще се появи утре, събота, шести февруари хиляда седемстотин деветдесет и девета година по стар стил (защото още не сте свикнали с новия; иначе бих казал осемнадесети плювиоз). Ето коректурите на статията, които получих веднага след отпечатването. Желаете ли да я чуете и да изкажете след това забележките си, ако има такива?
Това кратко встъпление предизвика най-жив интерес. Вече казахме, че името на главния редактор оставаше неизвестно и всеки жадуваше да узнае как ще се прояви той в неизвестното още за Неапол изкуство на вестникарската публицистика.
Всички млъкнаха — дори Монти, дори Чимароза, дора Веласко, дори Николино, и дори техният ученик, папагалът на херцогинята.
Всред настъпилата дълбока тишина Шампионе прочете следната политическа програма:
„Свобода Равенство
