Двамата, които седяха на носа, бяха заети с малкото платно, а третият придържаше шкота с дясната си ръка, а с лявата се опираше на кормилото.
Колкото повече се вглеждаше в него, кардиналът все повече се убеждаваше, че го познава. Най-после съмненията му се разсеяха.
Този човек беше адмирал Карачиоло, който се връщаше в Неапол; почти по същото време, както и Руфо, но със съвсем друга цел и напълно противоположно състояние на духа.
Съдейки по направлението на лодката, беше очевидно, че щеше да пристане точно пред вилата.
Кардиналът слезе на брега, за да подаде ръка на адмирала.
Карачиоло извика от учудване. Той беше напуснал Палермо още същия ден, когато кралят прие оставката му и със същата барка, с която беше пристигнал в Палермо. Пътуваше през нощта, а денем си почиваше; с платна, когато вятърът беше благоприятен, и с весла при безветрие.
Той не знаеше за експедицията на кардинала, и като видя събралите се въоръжени хора и позна кралското знаме, насочи лодката си натам, за да намери отговор на загадката.
Между Франческо Карачиоло и кардинал Руфо никога не бяха съществували приятелски отношения. Те бяха твърде различни по ум, възгледи и чувства. Но Руфо високо ценеше характера на адмирала, а адмиралът уважаваше гения на кардинала.
Те принадлежаха, както вече ни е известно, към двата най-могъщи аристократични рода в Неапол, по- точно, в Неаполитанското кралство.
Срещнаха се със съзнанието, че не могат да не си окажат един на друг нужното уважение, дължимо на положението им, и се усмихнаха.
— За да се присъедините към мен ли пристигнахте, княже? — попита Руфо.
— Би било възможно и дори много голяма чест за мен, да участвувам във вашата кампания, Ваше Високопреосвещенство, — отвърна Карачиоло, — Ако се намирах още на служба при негово величество, но кралят благоволи да уважи молбата ми за оставка, и сега вие виждате един обикновен пътешественик.
— Прибавете към това, — каза кардиналът, — че един свещенослужител, вероятно, ви се струва непригоден за военни дела, и че този, който е свикнал да командува, няма да търпи началник над себе си.
— Ваше Високопреосвещенство греши, — възрази адмиралът. — Аз предложих на краля да защищаваме Неапол, като назначи вас за главнокомандуващ на всички войски, а мен и моите моряци да предаде във ваше разпореждане. Кралят отказа. Сега вече е твърде късно.
— Защо?
— Защото кралят ми нанесе обида, която князете от нашия род не прощават.
— Скъпи ми адмирале, в делото, което поддържам, и за което съм готов да пожертвам живота си, става дума не за краля, а за отечеството.
Адмиралът поклати глава.
— При абсолютната монархия, Ваше Високопреосвещенство, няма отечество; тъй като не може да има отечество там, където няма граждани. Отечество е имало в Спарта, където Леонид е дал живота си в негова защита при Термопилите; отечество е имало в Атина, където Темистокъл победил персите в битката при Саламин; имало го е и в Рим, където Курций се хвърлил в пропастта. Ето защо историята и потомството почитат паметта на Леонид, Темистокъл и Курций; но посочете ми поне един при абсолютните монархии, който да им е равен! Не! Да прекараш живота си в служене на кралете и принципите на деспотизма — значи да се обречеш на неблагодарност и забвение. Не, ваше високопреосвещенство, князете Карачиоло не допускат такива грешки! Като гражданин, аз съм доволен, че слабият и лишен от ум крал губи трона си; като княз, се радвам, че ръката, чийто гнет усещах, е обезоръжена; като човек, съм щастлив, че развратният двор, който даваше на Европа пример за безнравственост, се оказа в забравата на изгнанието.
Моята вярност към краля се ограничаваше с охраната на живота му и на августейшето му семейство при тяхното бягство, но не е толкова сляпа, че да съдействувам за възстановяването на тази слабоумна династия. Смятате ли, че, ако един прекрасен ден някакво политическо сътресение свалеше от трона Клавдий и Месалина, то Корбулон би оказал голяма услуга на човечеството, ако би напуснал Германия с легионите си и би заел мястото на слабоумния император и развратната императрица! Разбира се, не! Щастлив съм, че се върнах към частния живот; сега ще бъда само наблюдател на събитията, но няма да се намесвам в тях.
— И толкова умен човек, като адмирал Карачиоло, мечтае за подобни неща! Нима е възможен частен живот за човек с вашите достойнства? Нима можете да останете безразличен към събитията около нас? Нима е възможна подобна слепота у този, който носи в себе си светлината? В тези дни, когато едни се сражават за кралската власт, а другите за републиката, съществува ли сила, способна да удържи вярното сърце и мъжествения дух от участие в тази борба? Хората, които Бог щедро е надарил с богатство, знатен род и ум, не принадлежат на себе си. Те принадлежат на Бога и изпълняват неговите предначертания на земята. Понякога хората следват пътя Господен, понякога, като слепци, се противят на волята му, но и в двата случая техните поражения или победи са урок за съгражданите им. Бог не прощава само на тези, казвам ви, които се затварят в собствения егоизъм, като в непристъпна крепост, и, в безопасност от рани и обиди, гледат от висотата на кулите си великата битка, която човечеството води вече осемнадесет века. Не забравяйте за това, ваша светлост. Те са като тези, за които Данте смята, че най-много заслужават презрение: те не служат нито на Бога, нито на Сатаната.
— А в битката, която се готви, кого наричате Бог, и кого Сатана?
— Трябва ли да ви казвам, княже, че също като вас, ценя краля, комуто отдадох целия си живот, не повече, отколкото заслужава, и че човек като мен, а, позволете ми да добавя: и като вас, слуги не просто на друг човек, в когото вижда същество, отстъпващо му по ум, мъжество и образование, но на безсмъртния принцип, чийто представител е това същество, така както душата живее в сакато тяло, грозно и отблъскващо. А принципите, скъпи ми адмирале, ни се струват справедливи или несправедливи, според позицията, от която съдим за тях. Например, княже: окажете ми честта да допуснете за миг, че притежавам разум, равен на вашия. И все пак, ние бихме разглеждали, оценявали, обсъждали един и същ принцип от съвсем противоположни гледни точки — по простата причина, че аз съм прелат, княз на римската църква, а вие сте княз на светската власт, с всичките й прерогативи.
— Да допуснем.
— Наместникът на Христа, папа Пий VI беше лишен от престол. Опитвайки се да възстановя на трона Фердинанд, аз, в същност, се опитвам да върна папа Пий VI; връщайки на неаполитанския престол краля на Двете Сицилии, аз връщам на престола на Свети Петър Анджело Браски. Не ме безпокои въпросът, дали неаполитанците ще са щастливи да видят отново своя крал, и ще бъдат ли доволни римляните да си върнат своя папа. Не, аз съм кардинал, следователно, войник на папата. Аз се сражавам за папската власт и това е всичко.
— Щастлив сте, ваше високопреосвещенство, че имате ясно начертан път. Моят не е толкова лек. Аз трябва да направя избор между принципите, които оскърбяват моето възпитание, но удовлетворяват ума ми, и господаря, когото моят ум отблъсква, но с когото ме свързва моето възпитание. Нещо повече. Този господар не удържа дадената ми дума, оскърби моята чест, подигра се с достойнството ми. Ако мога да остана неутрален между него и враговете му, твърдото ми намерение е да го сторя; аз все пак трябва да избирам, аз, разбира се, ще предпочета врага, който ме уважава, пред краля, който ме презира.
— Спомнете си Кориолан в стана на неприятеля, скъпи ми адмирале!
— Но това са били врагове на родината, докато аз, ако премина към републиканците, ще застана на страната на патриоти, които желаят свободата, славата и щастието на нашата страна. Гражданските войни имат свой особен кодекс на честта, господин кардинал. Конде ни най-малко не се е обезчестил, преминавайки на страната на фрондата; и ако някой прокълне името на Дюмурие, ще го направи не защото бившият министър на Луи XVI се е сражавал за републиката, а защото се е предал на Австрия.
— Да, всичко това ми е известно. Но аз искрено желая да се сражавате в нашите редици, и ще съжалявам, ако ви видя в редовете на противника. Ако се срещнете с мен, няма от какво да се боите: аз отговарям за живота ви със своя собствен. Но пазете се от Ектън, Нелсън, Хамилтън; пазете се от кралицата и от фаворитката й. Ако попаднете в техните ръце, вие сте изгубен, а аз няма да мога да ви спася.
— Никой не може да избяга от съдбата си, — каза Карачиоло, с това безгрижие на хората, които толкова пъти са се избавяли от опасността, че тя вече е престанала да ги плаши. — Каквато и да е моята,
