своята фелука и не пожелали да слязат на брега.
При вида на своите седем телохранители принцесите се зарадвали много и де Чезаре, като ги помолил за разговор насаме, слязъл в каютата им, докато шестимата му другари останали на палубата в компанията на господин Шатийон, техен стар познат.
Старите принцеси вече знаели за появата на престолонаследника в Калабрия, но били далеч от мисълта, че това е де Чезаре. Последният им разказал какво се случило с него и попитал трябва ли за напред да съпровожда техни височества.
По мнението на принцесите, де Чезаре не бивало да изпуска щастливия случай, предоставен му от съдбата. Колкото до опасенията му, че ваше величество ще се разгневи на опитите му да се представи за престолонаследника, а престолонаследникът — за това че е отнел неговата самоличност, те обещали да уредят това с ваше величество и Калабрийския принц.
Де Чезаре, пиян от радост, помолил старите принцеси да потвърдят в очите на народа тяхното родство. Техни кралски височества дали съгласието си и се качили с него на палубата. Там протегнали за целувка ръце и изпратили царствения посетител до трапа, където де Чезаре имал честта да ги прегърне.
— Та той е смелчак на смелчаците, скъпи ми кардинале! — възкликна краля.
— Да, господарю, доказва го и това, че неговите приятели не се осмелили да участвуват повече в това приключение, оставили го само с Бокекямпе, а те заминали по море за Корфу.
— И какво?…
— Де Чезаре и Бокекямпе, с други думи, принц Франческо и главният му коняр се намират сега в Таранто с войска от триста-четиристотин човека, а цялата провинция Бари се е вдигнала в защита на трона.
— Какви чудесни новини, скъпи кардинале! Но, вероятно, не можем да се възползваме от тях?
— Напротив, господарю, всичко беше успешно и аз именно затова съм тук.
— Вие сте желан гост, както винаги … Макар и да съм философ, аз не бих се отказал да прогоня французите от Неапол и да обеся няколко якобинци на Стария пазар. Какво трябва да се направи, скъпи кардинале, за да постигнем това? Чуваш ли, Юпитер? Ще бесим якобинците. Какво пък! Ще бъде забавно!
— Какво трябва да се направи, за да го постигнем? — попита Руфо.
— Да, искам да знам.
— Е, господарю, трябва да ме оставите да завърша това, което съм започнал.
— Завършете го, скъпи кардинале, завършете го!
— Но трябва да действам сам, господарю!
— Как така — сам?
— Сам, значи, без помощта на всякакви Маковци, Пинятели, Молитерновци и Рока Романа.
— Как?! Сам ли смяташ да завоюваш Неапол?
— Да, сам, с де Чезаре като лейтенант и армията на славните ми калабрийци. Родил съм се сред тях, те ме познават. Името ми — по-точно, името на предците ми, — почитат и в най-далечните колиби на Калабрия. Само кажете „да“, предоставете ми необходимата власт — и след три месеца аз с шестдесет хиляди човека ще бъда пред вратите на Неапол.
— Но как ще събереш тези твои шестдесет хиляди?
— Като обявя свещена война и вдигна в лявата си ръка разпятието, а в дясната — шпагата, като заплашвам и благославям. С Божия помощ ще постигна повече от Фра Дяволо, Мамоне, Пронио в Абруцо, Кампания и Тера ди Лаворо.
— А оръжие?
— Няма да пропуснем нищо. Дори ако трябва да се задоволим с оръжието, изпратено на якобинците, за да се сражават с нас. Впрочем, нима всеки калабриец няма пушка?
— А пари?
— Ще ги намеря в провинциалните хазни. И за всичко това ще ми трябва само съгласието на Ваше Величество.
— Моето съгласие? Слава на Сан Дженаро! Не, сбърках, Сан Дженаро е родоотстъпник. Моето съгласие? Вече го имаш. Кога започваш кампанията?
— Още днес, господарю. Но известни ли ви са моите условия?
— Сам, без оръжие и без пари — така ли?
— Така, господарю. Смятате ли, че искам твърде много?
— Не. Наистина, не!
— Сам, но с цялата власт: аз ще бъда вашият наместник, вашето второ „аз“.
— Ще бъдеш. Днес, когато се събере съветът, ща заявя, че такава е волята ми.
— Тогава всичко е изгубено.
— Как така — изгубено?
— Съвсем сигурно. В съвета имам само врагове. Кралицата не ме обича, господин Ектън ме ненавижда, милорд Нелсън ме презира, Кастелчикала ме проклина. Дори другите министри да ме подкрепят, болшинството, все пак, ще бъде против мен … Не, господарю, така не може.
— Но как тогава?
— Без Държавния съвет, само по волята на краля, само с помощта на Бога. Нужен ли ми беше някой, за да върши това, което сторих до днес? Няма да ми потрябва и занапред, за това, което остава да се направи. Да запазим тайната. Аз, без да уведомявам никого, заминавам за Месина с моя секретар и капелан, пресичам пролива и едва там съобщавам на калабрийците с каква цел съм пристигнал. Тогава Държавният съвет ще се събере, с или без Ваше величество. Но вече ще бъде късно. И аз ще се присмивам над Държавния съвет. Ще тръгна към Козенца, ще заповядам на де Чезаре да се присъедини към мен, и след три месеца, както вече ви казах, аз ще стоя пред стените на Неапол.
— Ако направиш това, Фабрицио, ще те назнача за пожизнен министър-председател, ще отнема на моя глупак Франческо титлата Калабрийски херцог и ще те даря с нея.
— Ако направя това, господарю, вие ще постъпите така, както правят всички крале, когато някой предано им служи: ще побързате да забравите за това. Има услуги, които са толкова важни, че за тях може да се плати само с неблагодарност, и тази, която смятам да ви окажа, ще бъде от тях. Но моята цел надминава почестите и богатството. Аз съм честолюбив: жадувам за слава, искам да вляза в историята като Мънк и Ришельо едновременно.
— Ще ти помогна за това с цялата си власт, макар и да не зная кои са те, или, по-точно, кои са били. Кога искаш да тръгнеш?
— Днес, ако Ваше величество не възразява.
— Да възразявам? Ама че глупак! Та нали се чудя как да те отпратя по-бързо. Но ти не можеш да пътуващ без пари.
— Имам хиляда дуката, господарю.
— А в писалището ми сигурно ще се намерят още две-три хиляди.
— Това е всичко, което ми е необходимо.
— Не, почакай. Моят нов министър на финансите, княз Луци, ме предупреди вчера, че маркиз Франческо Таконе е пристигнал в Месина с петстотин хиляди дуката, които е получил от Бекер срещу полица. Ето защо ви препоръчвам братята Бекер, скъпи ми кардинале. Когато отново се върнем в Неапол и вие станете министър-председател, ще ги направим министри на финансите.
— Съгласен съм, господарю. Но да се върнем към нашите петстотин хиляди дуката.
— Добре, почакай. Сега ще напиша заповедта, с която ще получиш парите от Таконе. Това ще бъде военната ти каса.
Кардиналът се разсмя.
— На какво се смееш? — попита го кралят.
— Ваше величество не знае ли, че петстотин хиляди дуката, които пътешестват от Неапол до Сицилия, винаги се губят по пътя?
— Възможно е. Е, тогава генерал Данеро, губернаторът на Месина, ще ти даде оръжие и снаряжение, необходими за малката войска, с която ще тръгнеш на поход.
— Това не е по-вероятно от първото. Но все едно, господарю. Напишете ми тези две заповеди. Ако
