можеше да бъде от полза за краля. Фердинанд знаеше това и не веднъж лично се беше обръщал към него. Но кардиналът постоянно отговаряше с едни и същи думи: „пренесете въстанието против революцията в Калабрия и изпратете там Калабрийския херцог“.
Кралят беше готов да приеме първата половина от съвета, но втората му се струваше напълно неприемлива.
Калабрийският херцог беше достоен син на баща си: той се ужасяваше от всякакво политическо средство, което би могло да застраши скъпоценната му личност. Той не беше стъпвал в Калабрия, поради страха да се разболее от треска. Кралят, все пак, би успял да намери някакъв довод, за да го убеди. Но, щом принцът беше застрашен не само от треска, но и от куршум, баща му не би постигнал нищо.
Затова кралят, знаейки предварително, че подобно предложение е безполезно, дори не намекна пред сина си за този проект.
И така, съветът си разотиде, без да реши нищо, под предлог, че, тъй като получените сведения от Неапол са недостатъчни, трябва да изчакат нови. Положението, обаче, беше ясно и нямаше какво повече да се чака. Французите бяха господари на Неапол, Партенопейската република беше провъзгласена, и временното правителство беше изпратило своите емисари в провинциите, за да ги преустроят за демократично управление.
Тъй като съветът искаше да си придаде внушителен вид, след като нищо друго не му оставаше, решиха да се съберат на другия ден и да повтарят това всеки следващ.
Съветът, обаче, постъпи правилно, решавайки, че трябва да дочака новите известия, защото на другия ден пристигна новина, която никой не очакваше.
Негова светлост престолонаследникът беше слязъл в Калабрия — бяха го видели в Бриндизи и Таранто — и вдигнал въстание в южната част на полуострова.
Като чуха тази новина, обявена официално от херцог Чирчело, членовете на съвета се спогледаха учудено, а кралят се разсмя. Нелсън, който разбираше значението на подобно събитие, защото беше свикнал да дава съвети и да действува, отбеляза, че принцът беше напуснал Палермо преди една седмица, за да отиде в замъка Фаворите, че през цялата седмица никой не беше го виждал и беше твърде възможно, движен от мъжеството си, принцът да беше замислил и изпълнил предприятието, при това твърде успешно.
Този път кралят повдигна рамене.
Но, тъй като, все пак, неправдоподобното може да се случи Фердинанд реши да изпрати в замъка Фаворите куриер, за да узнае от името на краля, обезпокоен от дългото отсъствие на сина си, сведения за престолонаследника.
Куриерът веднага препусна и се върна с известието, че принцът приветствува августейшите си родители и се чувства прекрасно. Той беше видял принца, беше говорил с него, и престолонаследникът, който не беше глезен много от родителски грижи, изразяваше на краля дълбоката си признателност.
Съветът, който на предния ден не беше взел никакво решение, тъй като новините не бяха достатъчно важни, този път си разотиде, защото важността на новите събития беше извънредно голяма.
Като се върна в покоите си, кралят тъкмо смяташе да потърси кардинал Руфо, когато му доложиха, че той го очаква в кабинета му, възползвайки се от получената привилегия да влиза свободно при краля през всяко време.
Кардиналът стоеше в средата на стаята и се усмихваше.
— Ваше преосвещенство, — каза Фердинанд, — чухте ли новините?
— Престолонаследникът е дебаркирал в Бриндизи и цяла Южна Калабрия гори.
— Да. Но, за жалост, във всичко това няма и капка истина. Това, че престолонаследникът е в Калабрия, е толкова вярно, колкото и че аз самият съм там. Аз нямам намерение да отивам в Калабрия. Синът ми сега е в замъка Фаворите.
— Където заедно с кавалера Сан Феличе съставят научни коментарии към „Еротична Библия“.
— Това пък какво е?
— Дълбоко научна книга за древните. Написал я е граф Мирабо по време на заточението си в замъка Иф.
— Но, колкото и голям учен да е моят син, той не притежава вълшебния жезъл на Мерлин и не може да бъде едновременно в Калабрия и в замъка „Фаворите“.
— И все пак е така.
— Хайде, скъпи ми кардинале, не ме мъчете, разкрийте ми тайната.
— Угодно ли е това на краля?
— Вашият приятел ви умолява.
— Добре, господарю. Тайната ще бъде съобщена само на Ваше величество, разберете ме добре …
— Договорихме се.
— Е, отговорът на загадката е в това, че, когато за целите на едно голямо начинание ми потрябва престолонаследника, а кралят, във вреда на самия себе си, не пожела да ми го даде…
— Е, и какво?
— Това, че си го създадох сам.
— Дявол да го вземе! Това се казва новина! — възкликна кралят. — И Вие ще ми разкажете как сте го постигнали?
— Най-охотно, господарю. Разположете се в това кресло по-удобно, както казва приятелят ми Нелсън, защото разказът ми ще бъде доста дълъг, предупреждавам ви.
— Говорете, говорете, скъпи ми кардинале, — каза кралят, намествайки се в креслото си. — И не се бойте от вашата словохотливост. Вие разказвате толкова интересно, че аз никога не се изморявам да ви слушам.
Руфо се поклони и започна разказа си.
XXIX
КАК ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИКЪТ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ ЕДНОВРЕМЕННО В СИЦИЛИЯ И КАЛАБРИЯ
— Благоволява ли Ваше величество да си спомни за техни кралски височества принцесите Виктория и Аделаида, дъщерите на Луи XV?
— Отлично. Бедните стари принцеси! Преди отпътуването си от Неапол им изпратих неголяма сума пари, десет — дванадесет хиляди дуката, като ги посъветвах да заминат за Триест през Манфредония или, ако предпочитат, да се присъединят към нас в Палермо.
— А спомня ли си Ваше величество, за седемте им телохранители, един от които, синьор де Бокекямпе, беше горещо препоръчан от граф дьо Нарбон?
— Помня ги всичките.
— Един от тях — Ваше величество, разбира се не може да е забравил тази подробност — поразително прилича на негово височество престолонаследника.
— Да, дотолкова, че когато го видях за първи път, самият аз се обърках.
— Какво пък, господарю. При сегашните обстоятелства реших да се възползвам от този рядък феномен.
Кралят погледна Руфо с вида на човек, който не знае какво му предстои да чуе, но има такова доверие в разказвача, че предварително му се възхищава.
Руфо продължи:
— В момента на отпътуването аз повиках де Чезаре, и тъй като се съмнявах, че Калабрийският принц ще се съгласи да вземе дейно участие във войната, то, без да разказвам плана си на де Чезаре, — на чието мъжество знаех, че мога да разчитам, тъй като той е корсиканец, — му казах, че природата не случайно го е дарила с тази удивителна прилика.
— И какво отговори той?
— Трябва да бъда справедлив: той не се колеба нито миг. „Аз съм само нищожна песъчинка в драмата, която се разиграва сега; но моят живот и животът на моите другари е на разположение на краля. Какво трябва да правя?“ — попита той. „Нищо, — отвърнах аз. — Само да не пречите на събитията. Ще съпровождате техни кралски височества до Манфредония; когато те се качат на кораба, вие ще тръгнете по
