След вечерята Фердинанд го отведе в спалнята си, заповяда да донесат и сложи до леглото си най- мекия килим и, преди да си легне, погали прекрасната умна глава на вярното животно.
— Надявам се, че ти поне няма да кажеш, както онзи поет, че стъпалата на чуждата стълба са стръмни, а хлябът на изгнанието — горчив. След което кралят си легна и сънува, че лови чудесна риба в залива Кастеламаре и убива стотици диви глигани в гората Фикуци.
Според реда, установен в Неапол, ако кралят не позвънеше в осем сутринта, трябваше да влязат в покоите му и да събудят. Но, тъй като в Палермо не знаеха за това, кралят се събуди и позвъни едва в десет.
Същата сутрин кралицата, принц Леополдо, принцесите, министрите и придворните слязоха на брега и започнаха да се настаняват в квартирите си — едни в двореца, други — в града. Тялото на малкия принц беше пренесено в параклиса на крал Роджеро.
Кралят се поколеба около минута, после стана. Дали това обстоятелство, за което той, изглежда, съвсем беше забравил, сега, когато беше вън от опасност, опечаляваше бащиното му сърце, или мислеше за това, че свети Франциск не беше много щедър в покровителството си, и че, ако му построи обещаната църква, ще плати твърде скъпо за закрилата, оказана толкова скъпернически на семейството му.
Кралят разпореди тялото на малкия принц да остане през целия ден в параклиса, а на другия ден да бъде погребано без излишен шум.
Смъртта на принц се отбелязваше в другите дворове: в двора на Двете Сицилии, станал сега двор на Едната Сицилия, трябваше само да се носи виолетов траур в продължение на две седмици.
След като даде разпорежданията си, кралят беше уведомен, че адмирал Карачиоло моли за честта да бъде приет от неговото величество и чака в салона.
Кралят беше привързан към Карачиоло толкова силно, колкото силна беше антипатията му към Нелсън; затова бързо заповяда да въведат Карачиоло в кабинета — библиотека до спалнята му. В нетърпението си да види адмирала, той влезе там полуоблечен и, като си придаде, доколкото успя, най-радостен вид, възкликна:
— Скъпи ми адмирале, колко се радвам да те видя! Искам преди всичко да ти благодаря за това, че пристигайки преди мен, веднага си се погрижил за моето удобство.
Адмиралът се поклони; сериозното му лице не се беше изменило от ласкавия прием на краля.
— Господарю, — отвърна той. — Това беше мой дълг, като верен и предан слуга на ваше величество.
— Освен това, бих искал да те похваля за чудесно водене на фрегатата по време на бурята. Знаеш ли, че заради тебе Нелсън едва не се пукна от завист. Добре бих му се посмял, уверявам те, ако не бях насъбрал толкова страх.
— Адмирал Нелсън, с тежкия си и осакатен в боевете кораб, не е могъл да направи това, което се удаде на мен, с моята фрегата, лека и със съвременна конструкция. Адмирал Нелсън е направил това, което е могъл, — отвърна Карачиоло.
— Точно това му казах и аз, може би, в друг смисъл, но със същите думи. И добавих още, че съжалявам за нарушеното си обещание към теб.
— Зная това, господарю, и дълбоко съм трогнат.
— Знаеш? Кой ти е казал? А, разбирам, лоцманът!
Карачиоло нищо не отвърна, но след минута каза:
— Господарю, дошъл съм да моля за кралската ви милост.
— Отлично! Идваш тъкмо на време. Говори.
— Дойдох да помоля ваше величество да приеме оставката ми от длъжността адмирал на Неаполитанския флот.
Кралят отстъпи крачка назад: той не беше очаквал подобна молба.
— Твоята оставка? Но защо?
— Преди всичко за това, господарю, че е безполезно да държите адмирал, когато флотът вече не съществува.
— Да, добре ми е известно, — каза кралят и по лицето му се появиха признаци на гняв, — лорд Нелсън го изгори, но рано или късно ние отново ще се върнем на своя престол и ще възстановим флота.
— Но тогава аз няма да мога да го командвам, — възрази студено Карачиоло, — защото съм изгубил доверието на ваше величество.
— Изгубил си доверието си ли? Ти, Карачиоло?!
— Предпочитам да мисля така, господарю, отколкото да упрекна краля, в чиито жили тече най-древната кръв на Европа, че не е удържал думата си.
— Да, вярно е, бях ти обещал …
— Да не напускате Неапол. Това е първо. А ако все пак го напуснете, то само на моя кораб.
— Хайде, хайде, скъпи ми Карачиоло! — каза кралят, протягайки примирително ръка.
Адмиралът взе протегната ръка, целуна я почтително и, като отстъпи крачка назад, извади от джоба си лист хартия.
— Господарю, — каза той, — ето молбата ми за оставка.
— Не, не, няма да я приема, не съм съгласен, забранявам ти!
— Ваше височество няма право за това.
— Как така? Аз ли нямам право?
— Да, господарю, ваше величество ми обеща вчера да изпълни първата молба, с която бих се обърнал към вас. А първата ми молба се състои в това кралят благосклонно да ме изслуша и да приеме оставката ми.
— Да съм ти обещавал това вчера? Ти бълнуваш, Карачиоло!
Адмиралът поклати глава.
— Напротив, господарю!
— Но аз не съм те виждал вчера!
— Не сте ме познали, ваше величество. Но може би, ще познаете този часовник?
И Карачиоло извади скрития до сърцето му великолепен часовник с портрета на краля, обсипан с брилянти.
— Лоцманът! — възкликна кралят.
— Това бях аз, господарю.
— Как! И ти, флотският адмирал, се съгласи да бъдеш лоцман?
— Господарю, няма унизителна работа, когато става дума за спасяване живота на краля.
На лицето на Фердинанд се появи огорчение, което му се случваше твърде рядко.
— Наистина, бил съм роден като нещастен крал или откъсват приятелите ми от мен, или те сами ме напускат.
— Господарю, — отвърна Карачиоло, — не сте прав да обвинявате провидението за това, което извършвате сам или позволявате на другите да извършат. Бог ви е дал за баща не само могъщ, но и прославен крал; имахте по-голям брат, който трябваше да наследи скиптъра и короната на Неапол; Богу беше угодно безумие да помрачи разсъдъка му, което да го отстрани от пътя ви. Вие сте мъж, крал, имате свобода, власт; имайки свободата на избор, можете да избирате между доброто и злото, красивото и грозното; вие избрахте злото, господарю, ето защо всичко добро и красиво се отдръпна от вас.
— Карачиоло, — каза кралят, по-скоро опечален, отколкото сърдит, — знаеш ли, че до сега, никой не е говорил с мен така?
— Защото, освен единствения човек, който го обича колкото мен самия и желае благото на държавата, ваше величество е обкръжен от придворни, които обичат само себе си, само за себе си желаят слава и почести.
— А кой е този човек?
— Този, когото кралят забрави в Неапол, а аз доведох в Сицилия. — Кардинал Руфо.
— Кардинал знае, както и ти, че винаги съм готов да го приема и изслушам.
— Да, господарю. Но, след като ни приемете и изслушате, вие ще последвате съветите на кралицата, Ектън и Нелсън. Господарю, отчаян съм, че не изпитвам нужното уважение към една августейша особа, но тези три имена ще бъдат проклети навеки.
