няколко крачки от малкия принц, който лежеше в каютата сам, се намираха неговите родители, четирите му сестри и брат му, но никой от тях не беше се сетил да дойде и се помоли за детето, както беше сторил Нелсън. Една сълза навлажни очите му и падна върху вкочанената ръка на малкия принц, до половина скрита под маншет от великолепна дантела.
В този момент той почувствува нечий лек допир и една малка ръка легна на рамото му. Той се обърна и усети докосването на нежни устни; това бяха ръката и устните на Ема.
Детето беше починало именно в нейните ръце. Докато майка му спеше или лежеше със затворените очи, обмисляйки злобно мрачни планове за отмъщение, не друг, а Ема беше дошла да изпълни благочестивия дълг на погребението, тъй като не желаеше грубите ръце на матросите да докосват крехкото детско тяло.
Нелсън почтително й целуна ръка. Най-великото и пламенно сърце, ако не е съвсем чуждо на поезията, изпитва силно смущение пред лицето на смъртта.
Като се изкачи на юта, той видя там краля. Още изпълнен със спомени за печалното зрелище, Нелсън очакваше да срещне баща, нуждаещ се от утеха. Но грешеше. Кралят се чувствуваше по-добре, кралят беше огладнял. Беше дошъл да поръча любимите си макарони, без които обедът му беше невъзможен.
После, тъй като пред очите им беше целият Липарски архипелаг, той започна да разпитва Нелсън за името на всеки остров, посочвайки го с пръст. При това кралят разказа, че на младини имал цял полк младежи от тези острови, и че ги наричал липариоти.
Последва разказ за празника, устроен преди няколко години за офицерите от този полк, на който Фердинанд, облечен като готвач, играел роля на кръчмар, докато кралицата, в костюм на проста селянка, обкръжена от най-прелестните си придворни дами, била кръчмарката.
През този ден, той сам сварил огромен казан с макарони и оттогава не бил ял нищо по-вкусно. Освен това, тъй като предния ден той собственоръчно си наловил риба в залива Мерджелина и, както винаги, наблюдавал как доубиват застреляните от него в гората Персано кошути, глигани, зайци и фазани, този обяд оставил в паметта му незабравими спомени, които той изрази с дълбока въздишка и с думите:
— Ех, да можех да намеря в горите на Сицилия толкова дивеч, колкото имах в моите гори, на континента!
И така, този крал, когото французите бяха лишили от кралството, този баща, когото смъртта беше лишила от син, молеше бога за утеха от двойното си нещастие само едно: да му остави поне горите и дивеча!
Към два след обед корабът заобиколи нос Чефалу.
Две неща занимаваха Нелсън в този момент и го караха да пита ту небето, ту морето, ту земята: къде беше сега Карачиоло и как щеше самият той при този южен вятър да влезе в залива на Палермо.
Нелсън, който беше прекарал живота си в Атлантика, не беше много опитен в корабоплаването из такива морета, като Средиземно, където беше плавал твърде рядко. Наистина, на борда имаше двама сицилийски моряци. Но, как той, първият моряк на своето време, да се обърне за помощ към простия матрос, за да въведе своя седемдесет и две оръдеен кораб във фарватера на Палермо?
Ако пристигнеха през деня, можеше да поиска лоцман. Но ако това стане нощем — щеше да му се наложи да лавира до сутринта.
Но тогава кралят, който не разбираше трудностите на мореходството, би попитал: „Ето Палермо, защо не влизаме в пристанището?“ — И би трябвало да му отговори: „Защото не зная къде е входът“.
Не! Нелсън никога нямаше да си позволи подобно признание!
При това, в толкова лошо устроен край, където човешкият живот не струваше нищо, едва ли имаха лоцманската служба.
Впрочем, това трябваше да се изясни скоро, тъй като на хоризонта се показва планината Пелегрино, която се издига на запад от Палермо. Към пет вечерта щеше да се появи и столицата на Сицилия.
Кралят слезе на палубата към два часа и, тъй като макароните бяха приготвени според указанията му, превъзходно се наобядва. Кралицата остана в леглото си, а младите принцеси и принц Леополдо седнаха на масата заедно с баща си.
Към три и половина, когато корабът щеше да заобиколи носа, съпроводен от Юпитер, който беше понесъл сравнително добре пътуването, и младия принц Леополдо, излезе на юта и се присъедини към Нелсън. Адмиралът беше загрижен: той напразно оглеждаше хоризонта, но никъде не забелязваше „Минерва“.
За него би било голям триумф да пристигне в Палермо преди Неаполитанския адмирал; но по всяка вероятност, се беше случило тъкмо обратното.
Към четири „Вангуард“ заобиколи носа. От югоизток духаше силен вятър. В пристанището можеше да се влезе само лавирайки, а лавирайки, можеха да заседнат на плитчина или да се натъкнат на подводна скала.
Щом пред очите им се показа пристанището, Нелсън даде сигнал да му изпратят лоцман. С помощта на превъзходния си далекоглед той можа да различи всички кораби на рейда и лесно позна стоящия пред всички, като войник в строя, който очаква командира си, фрегатата „Минерва“, с непокътнат такелаж.
Нелсън с досада прехапа устни: беше се случило това, от което най-много се опасяваше.
Нощта се спускаше бързо. Адмиралът повтори сигналите и, в нетърпението си, тъй като в морето не се виждаше никаква лодка, нареди да дадат оръдеен залп, като предпазливо предупреди кралицата, че стрелят само, за да доведат лоцман.
Тъмнината дотолкова се беше сгъстила, че фонът вече изчезваше и се виждаха само многочислените светлини на Палермо, които сякаш пробиваха мрака.
Нелсън вече смяташе да даде втори залп, когато Хенри, който внимателно оглеждаше залива с нощния далекоглед, съобщи, че към „Вангуард“ се насочва лодка.
Нелсън взе тръбата от ръце на Хенри и видя лодка с триъгълно платно, в която седяха четирима матроси и човек, загърнат в груба моряшка пелерина.
— Хей, в лодката! — извика един матрос. — Кой сте вие!
— Лоцманът, — кратко отвърна човек с пелерината.
— Хвърлете му въже и завържете лодката му зад кораба, — каза Нелсън.
Лодката обърна левия си борд към кораба и свали платното. Четиримата матроси хванаха веслата и се прилепиха към „Вангуард“.
Спуснаха въже, което лоцманът хвана, и с негова помощ се изкачи по обшивката, както правят опитните моряци, промуши се през един от оръдейните отвори на горната батарея и скоро се оказа на палубата.
Той се отправи към командирския мостик, където го чакаха Нелсън, капитан Хенри, кралят и принц Леополдо.
— Накарахте ни да ви чакаме дълго, — каза Хенри на италиански.
— Тръгнах още при първия залп, капитане.
— Значи, не сте видели сигналите?
Лоцманът не отговори.
— Да не губим време, — каза Нелсън. — Попитайте го на италиански добре ли познава пристанището и ще може ли благополучно да отведе големия линеен кораб до кея.
— Милорд, разбирам езика ви, — отвърна лоцманът на превъзходен английски. — Познавам пристанището и поемам цялата отговорност.
— Отлично! — каза Нелсън. — Командвайте, тук вие сте стопанинът. Само не забравяйте, че на борда са вашите монарси.
— Зная, че имам тази чест, милорд.
И, без да обръща внимание на рупора, който му протягаше Хенри, лоцманът даде със звучния си глас разпорежданията си на такъв безупречен английски, употребявайки английските технически термини така, като че ли служеше във флота на крал Джордж.
Като буен кон, който чувства юздата на опитния ездач и разбира, че всяко своеволие е безполезно, „Вангуард“ наведе глава пред лоцмана и му се подчини не само без никаква съпротива, но и толкова бързо, че привлече внимание на краля.
Фердинанд се приближи към лоцмана; Нелсън и Хенри, движими от националната гордост, оставиха краля сам.
