Адмиралът огледа бързо всичко, видя кралицата, просната на дивана с мъртвия принц на ръце, и краля, който пред лицето на собствената си гибел, забравил всяко бащинско чувство, даваше на колене обет, молейки за своето спасение, без дори да помисли за включи в молитвите си членовете на своето семейство. Нелсън побърза да успокои царствените си пътници.
— Госпожо, — обърна се той към кралицата, — аз съм безсилен срещу мъката, която току-що ви сполетя, — тя засяга вас и Господ Бог, който утешава. Но мога да ви уверя, поне за тези, които са живи, — те се вече вън от всяка опасност.
— Чувате ли, ваше величество! — възкликна Ема, повдигайки с ръце главата на Каролина. — А вие, господарю?
— Уви, не! — отвърна кралят. — Вие отлично знаете, милейди, че не разбирам нищо от вашия език.
— Милорд казва, че опасността е минала.
Кралят повдигна глава.
— А! — измърмори той. — Така ли каза милорд?
— Да, господарю.
— И това не е само, за да ни успокои?
— Милорд говори истината.
Кралят стана и отупа с ръце коленете си.
— В Палермо ли сме вече? — попита той.
— Не още, — отвърна Нелсън, — но, вероятно, ще бъдем там на разсъмване, а ако вятърът се промени, можем да пристигнем и тази вечер. Изменихме пътя си, само защото кралицата заповяда така.
— Искате да кажете, помоли, милорд. Но сега вече можете сам да избирате пътя. Сега ще моля само Бога, ще се моля за детето, което лежи мъртво в ръцете ми.
— Значи, сега трябва да моля за указание от краля?
— Моите указания, — отвърна кралят, — сега, когато съобщихте, че вече няма опасност, са такива: бих предпочел да спрем само в Палермо и никъде другаде. Но, — продължи той, олюлявайки се от странично клатене, — струва ми се, че все още във вашия дяволски клатушкащ се дворец не е токова спокойно, и че ако ние пожелахме добър път на бурята, тя никак не е разположена да ни пожелае същото.
— Наистина, не сме приключили напълно с нея, — каза Нелсън. — Но, ако не греша, гневът й вече е утихнал.
— Какви ще бъдат вашите съвети?
— Моите съвети да си починете, защото ми се струва, че имате нужда от това, а аз трябва да се погрижа за маршрута ни.
— Какво ще кажете за това, мила ми наставнице?
— Ще кажа, че винаги е добре да се следват съветите на милорд, особено когато става дума за морето.
— Чухте ли, милорд? Доверяваме ви се. Всичко, което направите, ще е за добро.
Нелсън се поклони и, тъй като под грубата обвивка сърцето му беше изпълнено с религиозен, а понякога и с поетичен плам, преди да излезе от каютата, той коленичи пред малкия принц.
— Спете спокойно, ваше височество, — каза той на детето. — Няма за какво да отговаряте пред Бога, който в неизповедимата си благост е изпратил ангела на смъртта да вземе душата ви, на прага на живота. О, ако и ние бихме могли да бъдем толкова чисти, когато на свой ред застанем пред престола Господен, за да дадем отчет за делата си! Амин!
И, като се изправи, той още веднъж се поклони и излезе.
Когато Нелсън отново стъпи на капитанския мостик, беше започнало да се разсъмва и омаломощената буря изпускаше последните си въздишки, ужасни въздишки, подобни на тези, с които Титан премества Сицилия при всяко свое обръщане в гроба.
Всеки друг, комуто това зрелище би било по-малко познато, отколкото на Нелсън, би бил поразен от величието му. Вятърът постепенно, утихваше, и, подобно на синкава мъгла, в далечината се издигаха върховете на Апенинските планини. Вляво се простираха необятните морски ширини — полето на нощната битка, където вятърът и морето се бяха вкопчили в смъртоносен двубой. Отдясно, на фона на чистото небе, се очертавах бреговете на Сицилия, над които, като някаква прищявка на твореца, се извисяваше огромната Етна, чийто връх се губеше в облаците. Отзад оставаха, белеейки сред морските вълни, скали, отломки от угаснали и разпаднали се вулкани, които бегълците бяха избегнали по чудо; най-после, под тях беше морето, развълнувано до самите си дълбини, разорано от черни пропасти, в които „Вангуард“ се спускаше със стон, и при всяко падане изглеждаше, че бездната ще го погълне навеки.
Нелсън огледа великолепната картина, която природата беше разгърнала пред очите му; но той твърде често беше виждал подобни зрелища, за да могат те, колкото и прекрасни да бяха, да привлекат вниманието му за дълго.
Той повика Хенри.
— Какво мислиш за времето?
Беше очевидно, че Хенри, този опитен капитан, не беше очаквал да му зададат такъв въпрос. Но, за да не говори необмислено, той още веднъж обгърна с поглед целия хоризонт, опитвайки се през мъглата и облаците да проникне в тайнствената далечина на необятните простори.
— Милорд, — каза той, — изпитанието вече е отминало; смятам, че сме приключили с бурята, и че след час тя съвсем ще утихне. Но тогава, струва ми се, вятърът ще промени посоката си на юг или на север; във всеки случай, той ще е благоприятен за нас, защото ще бъдем в открито море.
— Казах същото на техни величества. Бях убеден, че мога да им обещая да прекарат следващата нощ в двореца на краля Роджеро.
— Тогава, остава само да удържим на обещанието си, а това поемам аз.
— Вие сте изморен, колкото и аз, Хенри, не, извинете, повече — нали не спахте изобщо.
— Е, в такъв случай, с разрешението на ваша светлост, ще си поделим дневните грижи: милорд ще отиде да си почине пет-шест часа; за това време вятърът ще определи посоката си, а милорд знае, че когато отдясно и отляво, отпред и зад кърмата ме окръжава вода, това ме затруднява не повече от всеки друг. Така че, дали вятърът ще духа от юг или от север, ще взема курс към Палермо и, когато милорд се събуди, ще бъдем вече на път. Тогава ще му предам управлението на кораба, което милорд ще продължи колкото му е угодно.
Нелсън се чувствуваше напълно разбит; при това, макар че плаваше по море от млади години, още страдаше от морска болест. Той отстъпи пред настояванията на Хенри и, като му остави командуването на кораба, слезе в каютата си.
Когато отново се качи на палубата, беше вече единадесет сутринта. Вятърът беше южен и доста хладен. „Вангуард“ беше заобиколил нос Орландо и се движеше със скорост от осем възела.
Нелсън огледа кораба. Само опитното око на моряка можеше да познае, че е претърпял бурята, оставила следите си в такелажа. Той протегна ръка на Хенри с благодарна усмивка и го изпрати на свой ред да си почине.
В момента, когато Хенри вече слизаше по стълбата, той го повика, за да попита какво са направили с тялото на малкия принц; лекарят Бити и капеланът Скот бяха пренесли момчето в каютата на лейтенанта Паркинсън.
Адмиралът се увери, че корабът следва правилен курс, даде разпорежданията си на рулевия и слезе в кубрика.
Малкият принц лежеше върху леглото на младия лейтенант; беше покрит с чаршаф, а седящият до леглото капелан, забравил че е протестант, се молеше за католика, четейки за-упокойна молитва.
Нелсън коленичи, прочете наум молитвата си и, като повдигна чаршафа от лицето му, хвърли на детето последен поглед.
Макар тялото да беше вече вкочанено, смъртта беше придала на чертите божествена чистота, премахвайки следите от страданието. Дългите светло-руси коси със същия оттенък, както у майка му, се спускаха на изящни къдрици покрай бледите бузи и шията със синкави жилки; ризата с голяма яка беше обшита на гърдите със скъпи дантели. Принцът изглеждаше като заспал.
Само, че вместо майка му или Ема, над него бдеше свещеникът.
Нелсън, макар и да не беше много чувствителен по природа, не можа да не помисли за това, че само на
