Действително, движението на „Вангуард“ едва се усещаше. Ако по-рано, бягайки от бурята, той летеше със скорост единадесет възела, то сега те едва ли бяха повече от три.
Нелсън се огледа наоколо. Вятърът, чиято сила се намаляваше от скалистите островчета, сред които минаваше „Вангуард“, можеше да бъде използван само от горните платна, ако бяха поставени.
От друга страна, изглежда, някакво подводно течение спираше хода на кораба.
— Колко браса?
— Все още шест.
— Милорд, — каза старият рулеви, който беше родом от едно сицилианско село в Паче, и разбираше тревогата на Нелсън, — с ваше позволение, бих искал да ви кажа нещо.
— Говори.
— Течението се вдига.
— Какво течение?
— Течението на пролива. И, за щастие, ще повиши нивото на водата с половин или дори цял фут.
— Мислиш ли, че течението ще стигне до нас?
— То стига до Паоло, милорд.
— Вдигнете марселите и брамселите! — извика Нелсън.
Макар заповедта да учуди матросите, те я изпълниха мълчаливо, с безпрекословно подчинение, което е главно достойнство на моряците, особено в часове на опасност.
Щом заповедта на адмирала беше повторена от вахтения офицер, горните платна се разпънаха по мачтите — само те можеха да поемат вятъра.
— Движи се! Движи се! — радостно извика рулевият, който едва преди минута се боеше, че остават между скалите.
— Хвърляйте лота! — извика Нелсън.
— Седем браса, — отвърна Хенри.
— Скали отпред! — извика от формарса предният наблюдател.
— Скали отдясно! — извика матросът от носа.
— Дясно на борд! — гръмогласно изкомандва Нелсън. — До край! До край! До край!
Тази три пъти повторена заповед показваше колко голяма беше опасността. Корабът действително се подчини само за минута, когато двама матроси с общи усилия завъртяха руля надясно, а носът на кораба вече надвисваше над пяната. Всички, които бяха на палубата, с тревога следяха маневрата. Още десет секунди и корабът спря.
За нещастие, накренявайки се на левия борд „Вангуард“ попадна под ударите на вятър, от когото нямаше укритие. Ужасният шквал се стовари върху кораба, който за втори път се накрени силно, този път надясно, така че краищата на грот-реите докоснаха сребристия гребен на вълните. Мачтите се огъваха и скърцаха, а, тъй като не бяха поддържани от долните платна, три брамстенги се счупиха със страшен трясък.
— Хора с брадви на марсовете! — извика Нелсън. — Сечете всичко и хвърляйте в морето!
Дузина матросите се хвърлиха към вантите и, въпреки наклоненото им поколение, се изкатериха по тях с ловкостта на маймуни. Като стигнаха до мястото на аварията, те започнаха да секат с такова ожесточение, че за няколко минути всички платна, въжета и мачти бяха хвърлени в морето.
Корабът се изправи; но в същата минута огромна водна маса се стовари отгоре му. Блинд-реята се счупи с такъв оглушителен трясък, като че ли самият кораб се беше разцепил на две.
Но и този път по някакво чудо избегнаха корабокрушението. Матросите с облекчение си поеха дъх и се огледаха наоколо като хора, които се свестяват след дълъг припадък.
В същия миг се раздаде женски вик:
— Милорд, в името на небето, слезте при нас!
Нелсън позна гласа на Ема Лайона. Той хвърли тревожен поглед около себе си. Отзад беше Стромболи, димящ и тътнещ; от двете им страни — безмерно морско пространство; пред него — широка водна пустиня, простираща се до бреговете на Калабрия. Корабът, преминал величествено през рифовете, беше осакатен, но победител.
Нелсън заповяда да спуснат фор-марселите и да плуват в открито море с марсели, фок, бок-кливер и фок-стаксел. После, като предаде на Хенри рупора — с други думи, командването, — той побърза да слезе долу, където го чакаше Ема.
— Ах, приятелю — възкликна тя. — Елате, елате по-бързо! Кралят е обезумял от страх, кралицата е в безсъзнание, малкият принц умря!
Нелсън влезе в каютата. Кралят стоеше на колене, заровил глава във възглавниците, а кралицата се беше простряла на дивана и стискаше в ръцете си трупа на своя син.
XXV
КЪДЕТО КРАЛЯТ СИ ВЪЗВРЪЩА АПЕТИТА
Събитията, които ставаха на палубата, намираха, естествено, своя отклик в кралската каюта. Поривистото движение на кораба, свистенето на бурята, гръмотевиците, спасителните работи на екипажа, въпросите на Нелсън, отговорите на Хенри — нищо не беше убегнало от вниманието на царствените бегълци. Особено страшна беше минутата, когато, преминал през рифовете, корабът изпита ужасния Натиск на вятъра, който го наклони почти до водната повърхност. Кралят, кралицата и дори Ема Лайона мислеха, че е настъпил последният им час. Кренът на „Вангуард“ действително беше толкова силен, че ядрата се изсипаха от кошовете между оръдията и, търкаляйки се по наклонената палуба със страшен грохот, внушаваха на пасажерите непреодолим ужас.
Колкото до бедния малък принц, ние вече видяхме колко страдаше той по време на пътя. Морската болест се появяваше у него в най-острата си форма, При всяко рязко движение на кораба той изпитваше страшни конвулсии, толкова мъчителни, че на сутринта той отказа всякаква храна, дори от ръцете на Ема, макар че не слизаше от коленете й. Той не хапна нищо цели два дни — гаденето се редуваше с конвулсии.
Когато „Вангуард“ рязко се наклони, тласък беше токова силен и страхът, че корабът се е разцепил, толкова голям, че кръвта шурна от гърлото на малкия принц и след кратка агония той издъхна в ръцете на Ема.
Детето беше толкова слабо и преходът от живота към смъртта толкова незабележим, че Ема, изплашена от кръвотечението и съпровождащите го конвулсии, сметна неподвижността на принца за покой след кризата. Бяха й необходими няколко минути, за да разбере истината, и, обхваната от непреодолим страх, да извика:
— Велики Боже! Госпожо, принцът е мъртъв!
Този вик на отчаяние, откъснал се от сърцето на Ема, направи на Каролина и Фердинанд по-скоро обратното впечатление.
Кралицата отвърна:
— Бедно дете! Ти толкова малко ни изпревари по пътя към гроба, че едва ли си струва да те оплакваме. Но ако някога си върна короната, тежко на тези, които са причина за смъртта ти!
Мрачна усмивка последва тази заплаха. После, като протегна ръце към Ема, тя каза:
— Дайте ми детето.
Колкото до Фердинанд, то грозящата го опасност беше унищожила всички следи от морската болест. Без да смее да се покаже на палубата след препоръката на Нелсън, той премина всички стадии на мъчителен страх, още по силен от това, че, не познавайки опасността, той не можеше да си състави вярна представа за нея, и фантазията му я рисуваше още по-страшна. Затова, когато ядрата се разпиляха по горната батарея и грохотът им наподобяваше гръмотевична буря, той, както каза Ема, действително почти се побърка от страх, а когато тя извика „Госпожо, принцът е мъртъв!“ — той повтори думите й, застанал на колене, изразявайки с това своето презрение към Сан Дженаро, който го беше напуснал в толкова тежка за него минута. Той веднага и на всеослушание даде обет на блажения Франциск Паолански, живял хиляда години след Сан Дженаро, да му построи храм, подобен на катедралата Свети Петър в Рим.
Това беше точно в момента, когато Ема, след като положи тялото на малкия принц на коленете на кралицата, беше излязла от каютата да повика Нелсън.
