Сериозно — това беше не просто шквал, но буря, която обхващаше вече целия небосклон.
Небивалото — компасът, чиято стрелка беше изгубила устойчивост и постоянно се колебаеше, отклонявайки се от север на изток.
Нелсън веднага разбра, че близостта на вулкана беше породила магнитни смущения, чието въздействие беше почувствала стрелката на компаса.
За нещастието, нощта беше тъмна; на небето не се виждаше нито една звезда, по която да се ориентират. Ако южният вятър продължаваше да утихва и морето се успокояваше, опасността би намалявала и скоро би изчезнала съвсем; корабът щеше да легне в дрейф и спокойно да дочака сутринта. Но, за нещастие, нещата не се развиваха така, и скоро стана ясно, че вятърът измяна посоката си и, затихвайки на юг, започва да духа в друго направление.
Последните пориви на южния вятър постепенно отслабваха и скоро съвсем замряха. Вече можеше да се чуе как тежките платна се удрят в мачтите. Заплашителна тишина надвисна над морето. Матросите и офицери се спогледаха тревожно. Тази заплашителна тишина в небето изглеждаше като кратка почивка, дарена от великодушен, но смъртен враг на своя противник, за да му даде време да се приготви за решителната схватка. Изведнъж огнен вимпел се извиси към небето. Вълните тъпо биеха в борда на кораба и от дълбините на морето се издигаха на повърхността неведоми звуци, пълни с тайнствена тържественост.
— Страшна нощ ни очаква, милорд, — каза Хенри.
— Не по-страшна от деня при Абукир.
— Не чухте ли гръм? И ако е гръм, защо бурята се надига отзад, а гръмотевиците трещят пред нас?
— Това не е гръм, Хенри. Това е вулканът Стромболи. Сега ще ни връхлети шквалът. Заповядайте да свалят брамселите, формарселите, грота и бизана.
Хенри повтори заповедта на адмирала, и, възбуден до краен предел от надвисналата опасност, матросите се хвърлиха по въжетата и след по-малко от пет минути огромните платна вече бяха здраво прикрепени към реите.
Тишината ставаше все по-дълбока. Вълните бяха престанали да се разбиват в носа на кораба. Изглежда, самото море предупреждаваше, че се готви близка и страшна промяна.
Птиците, предвестниците на шквала, закръжиха около мачтите. Изведнъж някъде далеч напред, на границата на човешкия поглед, сред мрака се появи вълнение. Развълнуваното пространство се покри с пяна, страшен рев се разнесе откъм хоризонта, и западният вятър, най-свирепият от всички ветрове, връхлетя кораба, който му подлагаше борда си и рязко наклони мачтите си под непреодолимия натиск на бурята.
— Обърни кормилото към вятъра! — извика Нелсън. Обърни към вятъра! — и после, съвсем тихо, сякаш на самия себе си, прошепна: — Борбата е на живот и смърт!
Рулевият се подчини; но за минута, която се стори на екипажа цяла вечност, корабът остана да лежи на левия си борд. По време на това мъчително очакване, едно оръжие от десния борд скъса въжетата и, плъзгайки се по цялата палуба, уби един и рани пет или шест човека.
Хенри понечи да се хвърли на палубата. Нелсън го задържа с ръка.
— Спокойно! — каза той. — Нека хората са готови с брадвите. Ако бъде необходимо, ще отрежа мачтите.
— Вдига се, вдига се! — разнесе се едновременният вик от сто гърла.
И действително корабът бавно и величествено се изправи, като учтив и мъжествен противник, който пред началото на битката се клани на врага; после, като се подчини на управлението и обърна високата си кърма срещу вятъра, той, разсичайки вълните, се поднесе пред бурята.
— Вижте дали компасът не се е успокоил, — каза Нелсън на Хенри.
Хенри отиде до компаса и се върна.
— Не, милорд. Боя се, че отиваме право към Стромболи.
В този момент, сякаш в отговор на гръмотевицата от запад, отпред се дочу тътен, предизвестяващ изригването на вулкана. После огромен пламък се издигна към небето и почти веднага угасна.
Този огнен стълб изригна едва на миля пред тях.
Както се боеше Хенри, корабът се носеше право към вулкана, който сякаш нарочно запали своя маяк, за да предупреди Нелсън за опасността.
— Руля надясно! — извика адмиралът.
Рулевият изпълни нареждането и корабът бързо зави от изток-югоизток на югоизток.
— Вие, милорд, казвахте, че от Стромболи до Панареа, с други думи, на разстояние седем-осем мили наоколо, морето е осеяно с малки островчета и скали на нивото на водата? — попита Хенри.
— Да, — отвърна Нелсън, — изпратете на носа един от най-добрите си матроси, друг поставете на вантите, а Паркинсън нека наблюдава измерването на дълбочината.
— Ще наблюдавам сам, — каза Хенри. — Поставете светлини на грот-мачтата. Милорд на юта трябва да чува това, което ще говоря.
Тази команда подготвяше екипажа за решителната минута.
Нелсън се приближи към компаса, за да го наблюдават лично: магнитната стрелка продължаваше да се колебае.
— Рифовете! Рифовете! — извика вахтеният от фокмачтата.
— Вляво руля! — извика Нелсън.
Корабът леко се обърна на юг.
Бурята се възползувала от това и връхлетя в платната. Разнесе се трясък После се чу взрив. Много от въжетата се бяха скъсали и огромен къс платно беше отнесен от вятъра.
— Нищо! — извика Хенри. — Големият фок се развърза!
— Скали отдясно! — извика предният наблюдател.
— Безполезно е, да лавираме при такова време, — промърмори на себе си Нелсън. — Няма да успеем да изчислим отклонението. Но колкото и да са близко тези островчета, между тях винаги ще остане проход за един кораб. Надясно руля!
Тази команда накара целият екипаж да потръпне. Чакаше го страшна опасност.
— Хвърляй лота! — раздаде се твърдият повелителен глас на Нелсън, който надвика шума на бурята.
— Десет браса! — отвърна Хенри.
— Всички да внимават! — заповяда Нелсън.
— Скали отляво! — извика предният наблюдател.
— Нелсън се приближи към мрежите на защитните заслони и видя, че морските вълни яростно се кълбяха на разстояние половин кабелт от кораба.
Носеха се с такава скорост, че почти бяха преминали скалите.
— Дръж по-здраво руля! — каза Нелсън на лоцмана.
— Скали от дясно! — извика предният наблюдател.
— Хвърляй лота!
— Седем браса! — отвърна Хенри. Но ми се струва, че се движим твърде бързо и ако скалите се окажат пред нас, няма да успеем да ги избегнем.
— Спуснете марсела на фока и грота! Хвърляй лота! — изкомандва Нелсън.
— Шест браса!
— Минаваме между Панарея и Стромболи, — каза Нелсън и добави тихо: — След десет минути или ще сме спасени, или ще бъдем на дъното на морето.
И действително, вместо хармонията, която запазва движението ма морските вълни, дори и при буря, този път сякаш се разбиваха една в друга и в хаоса от пяна, чийто шум напомняше воя на песовете на Скила, се виждаше само една тъмна линия, очертана между двете стени на скалите.
Това беше тесният пролив, през който трябваше да мине „Вангуард“.
— Колко браса? — попита Нелсън.
— Шест.
Адмиралът се намръщи: още един брас по-малко и „Вангуард“ щеше да заседне.
— Милорд, — глухо каза рулевият, — корабът почти не се движи.
