гадене и не слизаше от ръцете на Ема Лайона, която с чудесна самоотверженост, забравила за всяка почивка, изцяло се беше посветила на грижите за кралицата и децата й.
През целия ден корабът непрекъснато сменяше галса. Само че маневрите се извършваха все по-трудно, тъй като морето беше твърде неспокойно. При всяко обръщане страданията на малкия принц се удвояваха.
Към три след обед Ема се качи на палубата.
Само присъствието й можеше да прогони бръчките от челото на Нелсън. Ема беше дошла да каже, че принцът се чувства много зле и че кралицата пита не може ли да хвърлят котва до някой близък бряг или да изменят курса.
Корабът се намираше недалеч от Амантея и би могъл да влезе в залива на Санта Еуфемия. Но какво щеше да помисли Карачиоло? Че „Вангуард“ не може да се справи с бурята, и че победителят Нелсън е бил на свой ред, победен от морето? Неговите неудачи по море бяха също толкова знаменити, както и победите му.
Не беше минал и месец откакто, борейки се с вятъра в Лионския залив, корабът му изгуби всичките си мачти и се върна в пристанището на Каляри, теглен на буксир от друг, по-малко пострадал кораб.
Нелсън оглеждаше хоризонта с опитния поглед на моряк, комуто са известни всички признаци за близката опасност.
Времето не даваше големите надежди. Слънцето, изгубено сред облаците, едва просветляваше зад тях със слаб жълтеникав пламък и бавно се спускаше на запад, обагряйки небето с цветовете на дъгата, което предвещаваше солен вятър и тревожеше лоцманите. „Грози ни беда, слънцето пусна котва!“ — казваха те.
Стромболи, откъдето вече се чуваха отдалечени тътнежи, както и архипелагът, сред който се извисяваше той, бяха напълно изгубени в гъстата мъгла, която сякаш плуваше по морето срещу бегълците. От противоположната страна, от север, хоризонтът малко се разясни, но докъде стигаше погледът не се виждаше нито един кораб, освен „Минерва“, която правеше абсолютно същите маневри като „Вангуард“ и изглеждаше негова сянка.
Другите кораби, възползували се от позволението на Нелсън да се движат самостоятелно, или бяха влезли в пристанището на Кастеламаре, или, обърнали на запад, бяха излезли в открито море.
Ако вятърът се задържеше и „Вангуард“ продължеше пътя си към Палермо, щеше да му се наложи да лавира през цялата нощ и, вероятно, през целия следващ ден.
Това означаваше още два-три дни път по море, а лейди Хамилтън уверяваше, че малкият принц няма да го понесе.
Ако при същия вятър корабът вземеше курс към Месина и поемеше през открито море, би могло, въпреки насрещния вятър, да влезе през нощта, като се възползва от течението, в Месинското пристанище.
Постъпвайки така, Нелсън не търсеше укритие: той се подчиняваше на заповедта на краля.
— Хенри, — каза той, — дайте сигнал на „Минерва“.
— Какъв?
Настъпи минута мълчание.
Нелсън обмисляше как да състави заповедта си, за да пощади своето самолюбие.
— Кралят заповядва на „Вангуард“ да тръгне към Месина, — каза той. — „Минерва“ може да продължи пътя си.
След пет минути заповедта беше предадена.
Карачиоло отговори, че се подчинява.
Нелсън трябваше само леко да отпусне платната, за да излезе в открито море, където би могъл да улови южния вятър, и на рулевия беше дадена заповед да се движи така, че Сали-на да остава по вятъра, и да мине между Панарея и Линарските острови. Ако времето окончателно се развалеше, то, избавил се от контрола на Карачиоло, Нелсън спокойно би могъл да се укрие в залива Санта Еуфемия.
След като даде заповедта, Нелсън хвърли последен поглед на „Минерва“, която, лавирайки по бурните вълни, продължаваше да лети с лекотата на птица, и, като остави на Хенри управлението на кораба, слезе в кают-компанията, където беше сервиран обедът.
Никой не бързаше да седне на масата, дори Фердинанд, който обичаше да си похапва. Отначало морската болест, после постоянната тревога бяха убили апетита му. Но видът на Нелсън, както винаги, успокои царствените бегълци, и всички се приближиха към масата, освен Ема Лайона и малкият принц, чието гадене се беше удвоило и придобиваше застрашителен характер. Корабният хирург, доктор Бити, на два пъти посети кралското дете. Но той не познаваше, както не познават и днес, средства, които биха могли да спрат страшната болест.
Доктор Бити можеше само да препоръча чай и лимонада в големи количества. Малкият принц приемаше всичко само от ръцете на Ема Лайона, така че кралицата, която впрочем, не осъзнаваше цялата сериозност на положението му, в изблик на майчинската тревога изцяло предостави детето си на грижите на лейди Хамилтън.
Колкото до краля, той беше твърде безчувствен към страданията на другите, и, макар да обичаше децата си повече, отколкото ги обичаше кралицата, личните грижи му попречиха да обърне на болестта на малкия принц вниманието, което тя заслужаваше.
Нелсън тръгна към детето, за да е по-близо до Ема Лайона.
От известно време вятърът беше започнал да утихва, но корабът се клатушкаше тежко от слабото вълнение. Сега към страданията от постоянните завои на кораба се добави и мъчението от страничното клатене.
— Погледнете — каза Ема, протягайки към Нелсън почти безжизненото детско тяло.
— Да, сега разбирам, защо кралицата ме молеше да вляза в някое пристанище. За нещастие, не знам нито едно в целия Липарски архипелаг, което би могло да приеме кораб от класа на „Вангуард“, особено когато му е поверена съдба на кралството, а сме още далеч от Месина, Милацо или залива Санта Еуфемия.
— Струва ми се, че бурята утихва, — каза Ема.
— Искате да кажете — утихва вятърът, защото буря нямаше. Бог да ни пази от буря, милейди, особено по тези места! Да, вятърът утихна, но това е само временно затишие, и, няма да крия от вас, боя се, че днешната нощ ще бъде по-лоша от предишната.
— В думите ви няма нищо утешително, милорд, — каза кралицата, която знаейки английски, беше разбрала, за какво ги предупреждаваше Нелсън.
— Но ваше величество може да бъде уверена, че уважението и предаността ми неизменно ще ви пазят.
В този момент вратата на каютата широко се разтвори и лейтенант Паркинсън се осведоми, дали адмиралът не се намира в апартамента на техните величества.
Нелсън чу гласа на младия офицер и тръгна да го посрещне.
Те тихо се размениха няколко думи.
— Добре! — каза Нелсън високо и премина към командирски тон: — Закрепете оръдията, привържете ги с най-здравите въжета! Качвам се на палубата… Госпожо, — обърна се той към кралицата, — ако на кораба ми не се намираше толкова скъпоценна особа, бих предоставил на капитан Хенри да управлява кораба; но имайки честта да съпровождам ваше величество, поемам командуването сам. Нека ваше величество не се безпокои, че съм принуден да се лиша от щастието да се намирам тук.
И той бързо тръгна към вратата.
— Почакайте, почакайте, милорд, — каза Фердинанд, — ще се кача заедно с вас.
— Какво казва неговото величество — попита Нелсън, който не разбираше италиански.
Кралицата му преведе думите на съпруга си.
— За бога, госпожо, уговорете краля да остане тук. Присъствието му на палубата ще смущава офицерите и ще затрудни управлението на кораба.
Кралицата преведе молбата на Нелсън.
— Ах, Карачиоло, Карачиоло! — въздъхна кралят, падайки в креслото.
Нелсън едва беше стъпил на юта, когато видя нещо, не само сериозно, но въобще небивало на борда на кораба.
