на монарсите, — вярно ли е, че ваше величество желае да напусне „Вангуард“ веднага?
— Няма нищо по-вярно, скъпи милорд! — отвърна Фердинанд. — На борда на „Вангуард“ се чувствам прекрасно, но на брега ще ми бъде още по-добре. Не, аз решително не съм роден за моряк!
— Ваше величество няма ли да размисли?
— Не, уверявам ви, скъпи адмирале.
— Спуснете лодката! — извика Нелсън.
— Не си струва! — каза кралят. — Не трябва да безпокоим тези славни хора, ваше сиятелство. Те са изморени.
— Но аз не мога да повярвам на това, което ми каза капитан Хенри!
— А какво ви каза, милорд?
— Че кралят иска да слезе на брега с лоцманската лодчица.
— А защо не? Струва ми се, че е опитен моряк и верен поданик. Значи, мога разчитам на него.
— Но, господарю, аз не мога да се съглася някой друг, освен мен и с друга лодка, а не с лодка от „Вангуард“ и с други матроси, а не с матросите на нейно британско величество, да ви откара на брега.
— Значи, какво току-що казах на капитан Хенри, аз съм ваш пленник?
— За да не остава кралят с такова впечатление, веднага се прекланям пред желанието му.
— Отлично, милорд! Това ще ни помогне да се разделим като приятели.
— А кралицата? — попита Нелсън.
— О! Кралицата е уморена. Кралицата страда. За нея и за принцесите би било твърде мъчително да напуснат „Вангуард“ тази вечер. Кралицата ще слезе на брега утре. Оставям я на вашите грижи, милорд.
— Ще дойда ли с вас, татко? — попита младият принц Леополдо.
— Не, не, какво ще каже кралицата, ако взема със себе си нейния любимец!
Нелсън се поклони.
— Спуснете почетния трап! — изкомандва той.
Трапът беше спуснат; лоцманът слезе по въжето и след няколко секунди беше вече в лодката, която приближи до стълбата.
— Милорд Нелсън, — каза кралят, — преди да напусна вашия кораб, позволете ми да ви кажа, че никога няма да забравя вниманието, което ни оказахте на борда на „Вангуард“, и утре вашите матроси ще получат доказателство за моята благодарност.
Нелсън се поклони втори път, но сега мълчаливо. Кралят слезе по стълбата и седна в лодката с въздишка на облекчение, която беше чута от адмирала, останал на първо стъпало.
— Тръгвай, — заповяда лоцманът.
Четирите весла се спуснаха в морето и със силни, отмерени удари насочиха лодката към пристанището, където, срещу Толедо, стояха каретите в очакване на краля.
Лоцманът първи скочи на брега, придърпа лодката и я завърза.
Но преди да успее да подаде ръка на краля, той сам скочи на кея.
— Е, най-после съм на твърда земя! — радостно възкликна той. — И, по дяволите крал Джордж, неговото адмиралтейство, лорд Нелсън, „Вангуард“ и целият британски флот! Дръж, приятелю, това е за теб.
И той протегна кесията си на лоцмана.
— Благодаря, господарю, — отвърна човекът, отстъпвайки крачка назад. — Но ваше величество чу, какво отговорих на капитан Хенри. Плаща ми моето правителство.
— Да, и ти даже добави, че приемаш пари само с лика на крал Фердинанд и крал Карл. Вземи ги!
— А вие уверен ли сте, господарю, че парите, които ми давате, не носят лика на крал Джордж?
— Голям смелчага си, щом се решаваш да даваш уроци на краля си. Във всеки случай, знай, че ако получавам пари от Англия, то е срещу много висока лихва. Дай кесията на своите хора, а за себе си вземи този часовник. Ако някога отново ще бъда крал и поискаш нещо от мен, ела в двореца, покажи часовника — молбата ти ще бъде изпълнена.
— Утре, господарю, — отвърна лоцманът, като взе часовника и хвърли кесията на матросите, — ще бъда в двореца и се надявам, че ваше величество няма да ми откаже милостта, за която ще имам честта да го помоля.
— Виж ти! — измърмори кралят. — Този не си губи времето напразно!
И, като скочи в най-близката карета, извика:
— В двореца!
Екипажите потеглиха.
XXVI
ЗА КАКВА МИЛОСТ МОЛЕШЕ ЛОЦМАНЪТ
Предупреден от адмирал Карачиоло за пристигането на краля, комендантът на двореца уведоми официално властите на Палермо.
И от три след обед председателят и членовете на муниципалитета, магистратите и висшето духовенство вече очакваха краля в големия двор пред двореца. Кралят, който искаше да яде и да спи, разбра, че ще трябва да изслуша три речи, и мислено потрепери.
— Господа, — каза той, вземайки думата първи, — каквито и да са ораторските ви таланти, съмнявам се, че ще успеете да ми кажете нещо приятно. Аз пожелах да се бия с французите — и бях разбит. Пожелах да защищавам Неапол — бях принуден да го напусна. Качих се на кораба — и ме настигна буря. Да ми кажете, че ви радва моето присъствие, би значило, че ви радват постигналите ме нещастия; и освен това, бихте забавили вечерята и попречили на съня ми; а това в момента би ми било още по-неприятно от това, че ме разбиха французите, че бях принуден да бягам от Неапол, и че цели три дни ме измъчваше морската болест и перспективата да нахраня рибите, тъй като сега умирам от глад и желание за сън. А затова, господин председателю и господа членове на муниципалния съвет, нека считаме, че вашите речи вече са произнесени. Давам десет хиляди дуката за бедните. Можете да ги получите утре.
После, като видя епископа и обкръжаващото го духовенство, кралят каза:
— Монсеньор, утре в църквата Санта Розария ще отслужите благодарствен молебен за щастливото ми избавление от корабокрушение. И там тържествено ще повторя своя обет на свето Франциск Паолански да му построят църква, подобна на катедралата Свети Петър в Рим, а вие ще назначите в нея най-достойните членове на вашия клир. Колкото и да се ограничени нашите средства, ще се постараем да ги възнаградим според заслугите им.
После, като се обърна към магистратите и позна председателя им Кардило, възкликна:
— A — а! Вие ли сте, метр Кардило.
— Аз, господарю, — отвърна председателят, като се поклони едва ли не до земята.
— Все така лошо ли играете на карти?
— Да, господарю.
— И все още обичате лова?
— Повече, от когато и да било.
— Отлично! Каня ви да играете с мен на карти, при условие, че вие ще ме поканите на вашия лов.
— Оказвате ми двойна чест, ваше величество.
— А сега, господа, — продължи кралят, обръщайки се към всички останали, — ако вие сте също сте уморени и гладни като мен, давам ви добър съвет: вечеряйте, а след това си легнете.
Тези думи означаваха милостивото освобождаване на всички събрали се; като се поклони на краля, тройната делегация се оттегли.
Фердинанд се изкачи по голямата парадна стълба, съпроводен от четирима слуги, които му осветяваха пътя; след него вървеше Юпитер, единствения събеседник, когото решил да задържи при себе си.
Масата беше сервирана за тридесет човека.
Кралят седна в единия край на масата, а на другия заповяда да сложат Юпитер, остави при себе си един слуга, а двама изпрати при кучето си, като им нареди да му сервират същите блюда, които ядеше той самият.
Никога още Юпитер не беше присъствувал на подобно пиршество.
