със своя бог и уважението го спираше.
— Вие познавате тези жени — каза Русо — и те също ви познават.
— Господин Русо, случвало ви се е понякога да имате тайни в живота си, нали? Хайде, проявете уважение към моята тайна.
— Господине — каза той, — съжалявам за отношението си към вас, но опитът ме е направил суров, животът ми премина в разочарования — бях предаден от всички и тормозен от всички. Вие знаете, че аз съм един от онези известни клетници, които правителствата нареждат сред презрените в обществото. В подобно положение е позволено човек да бъде подозрителен. С други думи, за мене вие сте подозрителен и ще напуснете дома ми.
Жилбер не очакваше такъв край. Гонеха го! Той стисна юмруци и през очите му мина светкавица, която накара Русо да потрепери. Но този блясък в очите му не трая дълго. Жилбер размисли, че ако си тръгне, ще се прости с нежното щастие да вижда Андре във всеки час на деня, при това щеше да изгуби приятелството на Русо — това означаваше едновременно нещастие и срам. Той преглътна дивата си гордост и като сплете ръце, каза:
— Господине, изслушайте ме, една дума, само една дума.
— Аз съм безмилостен — отвърна Русо.
— Господине, това не са ваши неприятели, тези две млади момичета са госпожица Андре и Никол.
— Каква е тази госпожица Андре? — попита Русо, на когото това име, произнесено вече два или три пъти от Жилбер, не беше съвсем непознато.
— Госпожица Андре, господине, е дъщерята на барон Дьо Таверне. Тя е тази — о, простете ми, че ви казвам подобни неща, но вие ме принуждавате, но тя е тази, която обичам — повече, отколкото вие сте обичали госпожица Гале, госпожа Дьо Варен и която и да било друга жена. Тя е тази, която проследих пеша — без да имам нито пари, нито хляб — докато паднах на пътя смазан от умора и съсипан от болка. Нея отидох да видя вчера в Сен Дьони и заради нея тичах чак до Ла Мюет, нея придружих — без тя да ме забележи — от Ла Мюет до съседната улица. Тази сутрин случайно открих, че живее в павилиона, и най- сетне заради нея бих искал да стана Тюрен137, Ришельо138 или Русо.
Русо познаваше човешкото сърце и знаеше какви са възможностите на лицемерието, той знаеше, че дори най-добрият артист не би могъл да говори с такъв задавен от сълзи глас, с който говореше Жилбер, придружен от такива трескави движения.
— И така — каза той, — тази млада дама е госпожица Андре?
— Да, господин Русо.
— Тогава вие излъгахте, когато казахте преди малко, че не я познавате. Ако не сте предател, сте лъжец.
— Господине — каза Жилбер, — вие ми разкъсвате сърцето. Бихте ми причинили по-малко зло, ако ме убиехте на място.
— Хайде де! Красиви думи в стила на Дидро139 и Мармонтел140. Вие сте лъжец, господине.
— Е, добре, да — изрече Жилбер, — аз съм лъжец, господине, и толкова по-зле за вас, ако не можете да проумеете една такава лъжа. Лъжец! Лъжец… Ах, аз си тръгвам… Сбогом! Тръгвам си отчаян и моето отчаяние ще лежи на вашата съвест.
Русо потриваше брадичката си и наблюдаваше младежа, който по толкова неща странно приличаше на него самия.
— Ето една възвишена душа или един голям измамник — каза си той, — но в крайна сметка, ако срещу мене има заговор, защо да не задържа в ръцете си нишката на този заговор?
Жилбер направи четири крачки към вратата и сложи ръка на ключалката. Той очакваше последната дума, която трябваше окончателно да го прогони или да го задържи.
— Достатъчно по този въпрос, сине мой — каза Русо. — Ако сте толкова влюбен, колкото твърдите, уви — толкова по-зле за вас. Но ето, че става късно, а вие изгубихте вчерашния ден. Днес двамата имаме да препишем тридесет страници. На работа, Жилбер, на работа.
Жилбер хвана ръката на философа и я притисна до устните си, несъмнено той не би направил това и с кралската ръка.
Но преди да излезе — докато Жилбер стоеше до вратата твърде развълнуван — Русо се доближи още веднъж до прозореца и погледна двете млади момичета. В този миг Андре тъкмо беше съблякла пеньоара си и поемаше една рокля от ръцете на Никол. Тя забеляза едно лице, неподвижно тяло, отдръпна се рязко назад и заповяда на Никол да затвори прозореца.
— Хайде, хайде — каза си Русо, — моето старческо лице плаши, преди малко младото лице не предизвикваше страх. О, красива младост! — И като въздъхна, добави следното:
55.
Къщата на улица „Сен Клод“
Улица „Сен Клод“, където граф Дьо Феникс беше определил среща на кардинал Дьо Роан, по онова време не беше много по-различна от това, което е днес. Както и днес, тя се свързва с булеварда чрез един твърде стръмен наклон.
На нея имаше само петнадесет къщи и седем фенера. Имаше и две улички без изход. Едната — отляво — се врязваше като клин в „Отел де Воазен“, а другата — отдясно, на север — опираше в голямата градина на Манастира на девойките от Светото тайнство.
Точно тази сляпа уличка, върху чиято дясна страна дърветата на манастира хвърляха сянка, беше оградена отляво от голяма сива стена на една къща, построена на улица „Сен Клод“. Тази стена, подобно на лицето на циклоп, имаше само едно око, или по-точно казано — само един прозорец, а този прозорец, ограден с решетка, беше ужасно тъмен. Всъщност под този прозорец, който никога не се отваряше и целият беше покрит с паяжини, та точно под него имаше врата, обкована с големи гвоздеи. Не беше вход, но даваше да се разбере, че е възможно човек да се вмъкне оттам.
Освен описаната врата къщата, която започнахме да обрисуваме най-подробно, имаше и главен вход откъм улица „Сен Клод“. Това беше широка врата (през която можеше да влезе карета), с релефни скулптури, напомняше за архитектурата от времето на Луи XIII, а украсата на вратата се състоеше от чукче във формата на глава на грифон — както граф Дьо Феникс беше казал на кардинал Дьо Роан.
А прозорците гледаха към булеварда и първи посрещаха изгряващото слънце.
И все пак именно по тази улица вечерта към девет часа, три четвърти час след посещението в „Сен Дьони“, мина бързо една карета.
Стените й бяха украсени с герба на граф Дьо Феникс. А що се отнася до самия граф, той яздеше на двадесет крачки пред каретата, яхнал Джерид, който развяваше опашка и поглъщаше горещия прашен въздух, който се носеше над паважа. В каретата със спуснати перденца Лоренца спеше върху възглавничките.
При шума на колелата вратата се отвори като по чудо и каретата, след като премина през мрака на улица „Сен Клод“, изчезна в двора на крепостта, която преди малко описахме. Вратата се затвори след нея.
Разбира се, такава тайнственост не беше необходима, защото нямаше никой, който да забележи как се завръща граф Дьо Феникс или пък да го смути с каквото и да било, дори ако беше донесъл в сандъците на каретата всичките съкровища на манастира от Сен Дьони.
А сега — няколко думи за вътрешността на къщата-крепост, с която е важно да запознаем нашия читател, защото имаме намерение да го водим там много пъти.
В двора, за който говорихме и чиято жилава трева непрекъснато подкопаваше паважа, опитвайки се да
