разцепи паветата, се виждаха вдясно конюшни, вляво — навеси, а в дъното — стълбище с двойни каменни стълби, всяка с по двадесет стъпала, което отвеждаше до една врата.
В долната си част къщата — или поне онова, което можеше да се види от нея — се състоеше от огромно преддверие, красива с луксозните си сребърни прибори, натрупани по лавиците, трапезария и най-после салон, който, изглежда, бе скоро обзаведен, вероятно за новите си наематели.
И в действителност в преддверието, до статуята на бога Харпократ142, който с пръст на устните препоръчваше мълчание (въплъщение на което беше самият той), имаше една малка вратичка, скрита в архитектурните орнаменти, която се отваряше с пружина. Тя водеше до една стълба в началото на широк коридор и по нея се стигаше до стаичка на височината на описания от нас първи етаж, която се осветяваше от два покрити с решетки прозореца, гледащи към вътрешния двор.
А този вътрешен двор всъщност скриваше от погледите втората част от къщата.
Човек напразно би търсил друг изход освен входа до стълбата: вероятно съществуваха и други, но не се виждаха.
Един прислужник германец на около двадесет и пет-тридесет години, единственият, когото виждаха да обикаля от много дни из обширната къща, затвори резето на входната врата и като отвори вратата на каретата (докато невъзмутимият кочияш вече разпрягаше конете), измъкна от нея спящата Лоренца и я отнесе на ръце чак до преддверието. Там той я постави върху покрита с червена покривка маса, като зави внимателно крака й с белия воал, който я обвиваше цялата.
После излезе, за да запали от фенерите на каретата един свещник със седем свещи и го внесе. Но през това време Лоренца беше изчезнала.
Всъщност граф Дьо Феникс, който беше влязъл след прислужника, на свой ред беше взел Лоренца на ръце. Беше я отнесъл през скритата врата и по тайната стълбичка в стаята с оръжията, след като грижливо беше затворил двете врати след себе си.
Веднъж озовал се там, той натисна с крайчеца на крака си една пружина, поставена в ъгъла на висока зидана камина. Веднага една врата (която не беше нищо друго, а плочата на камината) се хлъзна безшумно по две релси и графът, като мина под корниза на камината, изчезна, затваряйки с крак тайнствената врата, както я беше отворил.
От другата страна на камината той се озова пред друга стълба и след като изкачи петнадесет стъпала, покрити с кадифе от Утрехт, достигна до прага на стая, елегантно покрита с тапети от бял сатен на цветя в най-ярки багри, които бяха толкова добре изрисувани, че човек би могъл да ги вземе за истински.
Когато графът сложи Лоренца върху леглото, остана недоволен от трептящата светлина, извади сребърната кутия, която толкова беше разтревожила Жилбер, и в нея пламна огън, с който запали двата свещника с розови свещи върху камината.
Тогава се върна при Лоренца и като коленичи върху куп възглавнички на земята пред нея, каза:
— Лоренца!
При това провикване младата жена се изправи върху лакътя си, макар че очите й останаха затворени. Тя не отговори нищо.
— Лоренца — повтори той, — това вашият обикновен сън ли е или е хипнотичният?
— Хипнотичният — отвърна Лоренца.
— В такъв случай, ако ви разпитвам, ще можете ли да ми отговаряте?
— Мисля, че да.
Настана миг на мълчание, после граф Дьо Феникс продължи:
— Погледнете в стаята на госпожа Луиз, която напуснахме преди три четвърти час.
— Гледам — отговори Лоренца.
— И виждате ли нещо там?
— Да.
— Там ли е още кардинал Дьо Роан?
— Не го виждам.
— А какво прави принцесата?
— Моли се, преди да си легне.
— Следвайте пътя, по който минахме.
— Следвам го.
— Виждате ли карети по него?
— О, да! Много.
— А в каретите виждате ли кардинала?
— Не.
— Приближете се до Париж.
— А, сега го виждам.
— Къде точно?
— Пред бариерата.
— Спрял ли се е?
— В този момент се спира. Един прислужник слиза от задната част на каретата.
— Чуйте, Лоренца. Много важно е да зная какво казва кардиналът на този човек.
— Не ми заповядахте навреме да слушам. Но почакайте — прислужникът сега говори на кочияша.
— И какво му казва?
— Улица „Сен Клод“, в Маре, през уличката.
— Добре, Лоренца. Благодаря ви.
Графът написа няколко думи върху лист хартия, сгъна го върху малка медна пластинка, имаща очевидно за цел да му придаде повече тегло, дръпна шнура на един звънец, натисна едно копче, под което се разтвори малък вход, пусна листа в отвора, който се затвори веднага щом го погълна.
Това беше начинът, чрез който графът се свързваше с Фриц, когато се намираше във вътрешните стаи. После той се върна при Лоренца.
— Благодаря — повтори той.
— Значи си доволен от мен? — попита младата жена.
— Да, скъпа Лоренца.
— Е, добре. В такъв случай сега ще ме възнаградиш.
Балзамо се усмихна и доближи устните си до тези на Лоренца. Цялото й тяло потрепери при сладострастното им сливане.
— О, Жозеф, Жозеф — промълви тя с почти болезнена въздишка. — Жозеф, колко те обичам.
И младата жена протегна двете си ръце, за да притисне Балзамо до сърцето си.
56.
Раздвоение и сън
Балзамо се отдръпна живо и двете ръце на Лоренца сграбчиха само въздуха, после паднаха скръстени върху гърдите й.
— Лоренца, ти си ми казвала често, че би била щастлива, ако можеше да живееш с мене, отделена от целия свят.
— Да, това би било истинско щастие.
— Е, добре — аз осъществих твоето желание, Лоренца. В тази стая никой не може да ни последва, никой не може да стигне до нас — ние сме сами, съвсем сами.
— О, толкова по-добре.
— Кажи ми дали тази стая ти харесва.
— О, каква очарователна стая! — възкликна тя.
— Значи тя ти харесва? — попита графът нежно.
— О, да! Ето двете ми любими цветя, които толкова обичат слънцето — пурпурните рози и китайският жасмин. Благодаря, нежни ми Жозеф. Колко си добър!
— Но аз правя всичко, каквото мога, за да ти харесам, Лоренца.
— О, ти правиш много повече, отколкото заслужавам.
