— Вие ми оказвате чест, като виждате в мое лице главатар на банда разбойници! — каза иронично Балзамо.
— Не зная, но поне видях как произнасяте думи и правите знаци.
— Но вие не ще ги произнесете никога пред някоя жива душа. Вие ще ги затворите в дълбините на вашия спомен, докато се изличат!
— О, точно обратното! — извика Лоренца, щастлива като разгневен човек, който най-сетне открива слабото място на противника си. — Ще ги пазя грижливо в паметта си и ще ги произнасям тихичко, когато съм сама, и много високо при първия удобен случай. Аз дори вече ги казах.
— И на кого? — попита Балзамо.
— На принцесата.
— Вижте какво, Лоренца, чуйте добре следното — каза Балзамо, като впи пръсти в плътта си, за да угаси нейната трескавост и да успокои кипналата си кръв, — ако сте ги казали, няма да ги кажете повече, защото аз ще държа вратите затворени, ще изостря краищата на тези остриета и ще издигна, ако се наложи, около този двор стени, високи като Вавилонската кула.
— Вече ви казах, Балзамо — извика Лоренца, — че човек може да излезе от всеки затвор, особено когато любовта към свободата се усилва от омразата към пазачите.
— Чудесно, хайде излезте, Лоренца, но чуйте следното — можете да излезете оттук само два пъти. Първия път аз ще ви накажа така жестоко, че ще изплачете всичките си сълзи, а втория ще ви набия жестоко, до смърт.
— Господи! Господи! Той ще ме убие! — извика младата жена.
И като скочи гъвкаво и бързо като диво животно, тя заблъска глава в стената.
Но на Балзамо стигаше само да протегне към нея ръка и да произнесе — повече със сърцето си, отколкото с устните си една-единствена дума — за да я спре насред пътя. Устремената Лоренца се спря внезапно, залюля се и се отпусна заспала в ръцете на Балзамо. Странният магьосник, който като че ли изцяло владееше тялото на тази жена, но напразно се бореше с духа й, вдигна Лоренца на ръце, занесе я върху леглото, целуна я по устните продължително, дръпна балдахина и завесите на прозореца и излезе.
58.
Посещението
Лоренца не се беше излъгала. Една карета, след като премина портата „Сен Дьони“, мина през предградието със същото име, зави покрай ъгъла между портата и последната къща от предградието и тръгна по уличката. Тази карета возеше, както беше казала ясновидката, господин кардинала Луи дьо Роан, епископ на Страсбург, когото нетърпението караше да открие преди определения час магьосника в бърлогата му.
Каретата се спря на ъгъла на улица „Сен Клод“, по заповед на господаря й се скри под дърветата на около двадесет крачки. Тогава господин кардиналът Дьо Роан, облечен в светска дреха, отиде и почука три пъти на вратата на жилището, което разпозна лесно по описанието, направено от граф Дьо Феникс. Стъпките на Фриц отекнаха в двора и вратата се отвори.
— Тук ли живее граф Дьо Феникс?
— Да, монсеньор.
— Добре. Съобщете му за мене.
След пет минути вратата се отвори и граф Дьо Феникс се появи на прага.
— Добър вечер, монсеньор — поздрави той.
— Казаха ми, че сте ме очаквали! — извика кардиналът, без да отговори на поздрава. — И то, че сте ме очаквали тази вечер! Това е невъзможно.
— Моля монсеньор за извинение, но ви очаквах — отговори графът.
— Очаквали сте ме! И кой ви предупреди за моето посещение?
— Самият вие, монсеньор.
— Как така?
— Не спряхте ли каретата си пред портата „Сен Дьони“?
— Да.
— И не повикахте ли вашия лакей, който дойде да говори с Ваше високопреосвещенство до вратата на каретата ви?
— Да.
— И не му ли казахте: „Улица «Сен Клод», в Маре, през предградието «Сен Дьони» и по улицата“, думи, които той повтори на кочияша?
— Значи сте били там?
— Не, но монсеньор забравя, че аз съм магьосник.
— О, наистина, щях да забравя, господине… Как би трябвало да ви наричам! Господин барон Балзамо или господин граф Дьо Феникс?
— Когато съм у дома, монсеньор, нямам име — казвам се Господаря.
— Ще ви последвам, но при едно условие.
— Какво?
— Да ми обещаете, че няма да ме вкарвате в лични връзки с Дявола. Много се страхувам от Негово величество Луцифер.
— Но, монсеньор…
— Да. Обикновено избират някои хитреци, напуснали френската гвардия, да се правят на дяволи или пък мускетари, които, за да изиграят по-убедително ролята на Сатаната, удрят хората с пръст по главата или по носа, след като са угасили свещите.
— Монсеньор — каза Балзамо, като се усмихваше, — моите дяволи никога не забравят, че имат честта да общуват с принцове, и помнят добре думите на господин Дьо Конде, който се закани на един твърде буен от тях, че ще удари много силно с ножницата си и че ще бъде принуден или да се махне, или да се държи прилично.
— Да — заяви кардиналът, — интересна история. Да отидем в лабораторията.
— Да вървим.
59.
Златото
Двамата се изкачиха по малка стълбичка, която водеше — успоредно с голямата — в помещенията на първия етаж. Там, под един свод, Балзамо отвори друга врата и пред очите на кардинала се появи тъмен коридор, в който той пристъпи смело. Балзамо затвори отново вратата след него.
— Ето, че пристигнахме, монсеньор — каза Балзамо.
— Какво е това? — попита той. — Тук човек се задушава, господарю, целият съм в пот. Какъв е този шум?
— „Ето причината, монсеньор“, както казва Шекспир144 — заяви Балзамо, като дръпна една азбестова завеса, зад която се показа голяма тухлена пещ, в чийто център — подобно очи на лъв в тъмнината — проблясваха два отвора.
Всъщност пещта се намираше в средата на друга стая, два пъти по-голяма от първата, която принцът не беше забелязал, понеже беше скрита зад завесата от азбест.
— Вие цитирахте Шекспир, а аз ще цитирам Молиер: „Има пещи и пещи“, а тази тук има доста дяволски вид, пък и миризмата й не ми харесва. Какво ли се пече вътре?
— Това, което Негово високопреосвещенство ми поиска.
— Моля?
— Мисля, че Ваше високопреосвещенство, ми оказа честта да приеме едно от нещицата, които само аз зная как се правят. Трябваше да се захвана за работа едва утре вечер, понеже Ваше високопреосвещенство щеше да дойде едва вдругиден, но след като вие променихте намеренията си, аз веднага, щом ви видях на път за улица „Сен Клод“, запалих пещта и приготвих сместа. Сега пещта гори и след десет минути вие ще получите златото. Позволете да отворя малко прозорчето, за да влезе
