повече свобода само за себе си? Спомняш ли си кучето, което имахме в Медина и което само изяждаше частта на всички други кучета?
— Да, но един хубав ден останалите се съюзиха срещу него и го удушиха.
— Защото са кучета. Хората не биха сторили нищо.
— Значи вие поставяте човешката интелигентност под тази на кучетата?
— Струва ми се, че в древността имаше един император Август, а в модерните времена — един Оливър Кромуел, които захапаха страстно римския ботуш и английския кейк, без онези, от които го отнеха, да успеят да кажат кой знае какво по този въпрос.
— Е, добре, ако предположим, че се появи такъв човек — той ще бъде смъртен и ще умре, но преди да умре, ще е сторил добро на същите тези хора, дори да ги е потискал, защото ще е променил природата на аристокрацията. Ще бъде задължен да се опре върху нещо и ще е избрал най-силното, с други думи — народа.
— Ще замени равенството, което унижава, с равенството, което извисява. Равенството няма точно установена граница, нивото му се променя от онзи, който го е създал. Или извисявайки народа, той ще създаде непознато до този момент правило. Революцията ще е направила французите свободни, а закрилата, която ще им даде някой нов император Август и друг Оливър Кромуел, ще ги направи равни!
— Ох, колко е глупав този мъж! — провикна се Алтотас. — Посветете двадесет години от живота си да образовате едно дете, за да се опитате да му кажете всичко, което знаете, за да дойде то един ден и ви учи.
— Е, добре — каза Балзамо, отговаряйки на стареца, когото една суха кашлица току-що беше прекъснала. — Вие казвате, че никой не е открил този еликсир на живота. А аз ви казвам пък, че и никой няма да го открие. Признайте грешките си на Бога.
— Глупав отговор! Никой не бил открил тази тайна и значи никой няма да я открие. Но тази логика никога не би дала открития. А нима смяташ, че откритията са новоизмислени неща. Не, те са преоткрити забравени неща. И защо, ако нещата са били веднъж открити, да бъдат забравени? Защото животът е много кратък, за да може изобретателят да извлече от откритието си всички съдържащи се в него възможности. Тези три капки кръв биха възкресили ранения смъртно в петата Ахил, смъртта е произлязла оттам и се е вмъкнала. Да, повтарям ти, Хирон е универсалист — значи нито по-добър, нито по-лош от Алтотас. И на него друг Ашарат е попречил да довърши работата си, която би спасила цялото човечество, като го изтръгне от божието проклятие, обрекло го на смърт. Е, какво ще кажеш за това?
— Ще кажа — каза Балзамо, видимо разстроен, — че аз си имам моята работа, както вие си имате вашата. Да я свършим всеки за себе си с рисковете и загубите й. Няма да ви подкрепя в едно престъпление.
Алтотас удари с двете си сухи ръце по мраморната маса.
— Хайде, не бъди човеколюбив идиот, това е най-лошата порода идиоти, която съществува в света. Хайде, ела да поговорим малко за закона — за жестокия и абсурден закон, написан от животни като теб. С твоя непригоден и егоистичен закон, който жертва бъдещия човек заради сегашния и който е приел за девиз „Живей днес и умри утре“. Да поговорим за този закон, съгласен ли си?
— Кажете каквото имате да казвате, аз ви слушам — отвърна Балзамо.
— Имаш ли молив или перо? Да направим едно малко изчисление.
— Аз изчислявам без перо и молив. Кажете каквото имате да казвате.
— Да разгледаме твоя план, да, спомням си го… Или щом французите станат свободни и равни, твоята работа ще е свършена. Така ли е?
— Да. И вие гледате на това като на нещо невъзможно?
— Не вярвам в невъзможните неща. Виждаш, че съм ти отредил хубава роля. Но най-напред Франция не е Англия, където вече е направено всичко, което искаш да направиш ти! Франция е свързана с Европа, както черният дроб с вътрешностите на човека. Тя има корени у всички други нации, фибри — при всички други народи. Опитай се да изтръгнеш черния дроб от голямата машина, наречена европейски континент, и в продължение на двадесет, тридесет, четиридесет години може би цялото тяло ще трепери. Ако сложа най- малкото число — двадесет години, това много ли е, отговори ми, мъдри философе.
— Не, не е много — каза Балзамо, — дори е недостатъчно.
— Е, добре, аз се задоволявам с това. Двадесет години война, жестока непрестанна борба, която носи смърт. Слагам по двеста хиляди убити на година — това не е много, щом се бият едновременно и в Германия, Италия, Испания и кой знае къде още! Двеста хиляди души на година в продължение на двадесет години, това са четири милиона. Ако сложим на всеки човек по седемнадесет ливри кръв — толкова е горе- долу според природата — това прави… умножете седемнадесет по четири… да видим… това прави шестдесет и осем милиона ливри пролята кръв, за да постигнеш целта си. А аз, аз ти исках само три капки от същата. Кажи ми сега кой е лудият, дивакът, човекоядецът от нас двамата? Е, хайде, защо не ми отговаряш?
— Как не, учителю, отговарям ви — три капки кръв не биха били нищо, ако вие бяхте сигурен, че ще успеете.
— Ами ти? Ти, който проливаш шестдесет и осем милиона ливри кръв, ти сигурен ли си? Стани и с ръка на сърцето отговори: „Учителю, посредством четири милиона трупа аз обещавам щастието на човечеството.“
— Не, учителю, аз разсъждавам. Та аз живея всеки ден в допир с нещата от този свят, в противоречие с хората, в борба с принцовете, а не като вас — затворен в един ъгъл, безразличен към всичко, което се случва, към всичко, което се забранява или налага. Това е чистата абстракция на учения и теоретика. Аз в края на краищата познавам трудностите и давам знак за тях.
— Е, добре — да видим. Вярваш ли в смъртта?
— Вярвам във всичко, което е действителност, а смъртта съществува.
Алтотас вдигна рамене.
— Значи смъртта съществува — повтори той. — Тя е нещо, което ти не подлагаш на съмнение.
— Да, да, учителю — непобедима и най-вече безкрайна.
— И когато виждаш труп, потта избива по челото ти и съжаление обхваща сърцето ти?
— Потта не избива по челото ми, защото съм свикнал с всички човешки нещастия, а съжалението не обхваща сърцето ми, защото ценя малко живота. В присъствието на един труп си казвам: „Смърт, смърт, ти си могъща като Бога, о, смърт, ти властваш и никой не може да те победи!“
Алтотас изслуша мълчаливо Балзамо и без да даде друг признак на нетърпение освен стискането на един скалпел между пръстите си, щом ученикът му свърши болезненото и изпълнено с тържественост изречение, хвърли с усмивка около него поглед, който беше толкова проникващ, че природата, изглежда, не можеше да има тайни от очите му. Те се спряха върху един ъгъл на стаята, където върху няколко стръка слама трепереше нещастно черно куче — единственото останало от трите, които Алтотас бе поискал за опитите си и които Балзамо му беше доставил.
— Вземи това куче — каза Алтотас на Балзамо — и го донеси върху тази маса.
Балзамо се подчини — той отиде да вземе черното куче и го постави върху масата.
— Е? — каза Алтотас. — Вярваш в живота, нали, понеже вярваш и в смъртта?
— Без съмнение.
— Ето едно куче, което поне на мен ми изглежда много живо. Какво ще кажеш?
— Разбира се, защото вие, защото се бори и защото се страхува.
— А, та значи казвахте, че това куче тук е живо! Лай, малкото ми — добави старецът със злокобен смях, — лай, за да убедиш сеньор Ашарат, че си живо.
И той пипна с пръста си по някакъв мускул, а кучето излая или по-скоро изстена.
— Добре. Приближи сега похлупака, сложи кучето отдолу… Така… Впрочем забравих да те попитам в коя смърт вярваш най-силно?
— Не зная какво искате да кажете, учителю. Смъртта си е смърт.
— Това е точно така, точно така е, както току-що каза. Такова е и моето мнение. Е, добре, щом смъртта е смърт, изпразни похлупака от въздух, Ашарат.
Балзамо завъртя едно колелце, което изтегли чрез една затворена под похлупака тръба (където беше и кучето) малко по малко целия въздух, който излезе с остро свистене. Кученцето отначало се поразтревожи,
