после затърси, започна да рови, вдигна глава, започна да диша шумно и учестено, а накрая падна задушено, подуто, безжизнено.
— Ето едно куче, умряло от апоплексия, нали? — каза Алтотас. — Една хубава смърт, от която не се страда дълго.
Ашарат повдигна кристалния похлупак. Кучето не помръдна, клепачите му бяха затворени, сърцето му не биеше.
— Вземи този скалпел и като оставиш ларинкса непипнат, прережи му гръбначния стълб.
— Правя го само за да ви се подчиня.
— А също така и да довършим бедното животно, в случай че не е напълно мъртво! — отвърна Алтотас с упорита усмивка, характерна за старите хора.
Балзамо нанесе само един удар с острото ножче. Разрезът раздели гръбначния стълб на две части, почти на два палеца разстояние от малкия мозък и отвори една кървяща рана. Животното, или по-скоро трупът му, не помръдна.
— Да, Бога ми, наистина е мъртво — каза Алтотас.
— Ще го призная толкова пъти, колкото поискате да го направя — каза нетърпеливо Балзамо.
— Ето едно безжизнено, вледенено, завинаги неподвижно животно. Нищо не може да победи смъртта, нали така каза ти? И никой няма силата да върне живота или дори подобното на живот на бедното животно?
— Никой освен Бог!
— Да, но Бог няма да бъде толкова непоследователен, че да го направи. Когато Бог убива — понеже той е висшата мъдрост — това значи, че той има основание или печели нещо от това. Един убиец, вече не си спомням как се казваше, твърдеше това и то беше твърде точно казано. Природата има интерес от смъртта.
— Е, ето едно мъртво куче — толкова мъртво, колкото е възможно, и природата повече не се интересува от него.
Алтотас втренчи своите пронизващи очи в Балзамо.
— Е, добре, какво ще кажеш — продължи Алтотас, — ако това куче отвори очи и те погледне.
— Това би ме учудило много, учителю — отговори Балзамо, като се усмихна.
— Това би те учудило!
И като завърши думите си с престорен и мрачен смях, старецът доближи до кучето едно устройство от разделени чрез платнени тампони метални пластинки. Платът беше натопен в киселина. Двата края, или както го наричат — двата полюса, се показваха от малко ведро.
— Кое око искаш да отвори, Ашарат? — попита старецът.
— Дясното.
Двата доближени един до друг полюса, но отделени от парче коприна, докоснаха вратен мускул. Веднага дясното око на кучето се отвори и то изгледа втренчено Балзамо, който отстъпи ужасен.
— О, колко странно! — каза той.
— Виждаш ли колко нищожно нещо е смъртта — каза Алтотас, тържествуващ от смайването на ученика си, — щом един беден старец като мен, който скоро ще й принадлежи, може да я накара да се отклони от неумолимия си път.
И изведнъж добави със скърцащо нервен смях:
— Внимавай, Ашарат, ето едно мъртво куче, което преди малко искаше да те ухапе, сега ще изтича след тебе, пази се!
И наистина кучето с прерязания си врат, зиналата си уста и потрепващото си око се надигна изведнъж върху четирите си лапи и с ужасяващо провиснала глава се заклатушка върху тях156.
Балзамо усети как косите му настръхват и как потта тече по челото му. Отстъпвайки, той се прилепи до вратата, без да знае дали трябва да бяга, или да остане.
— Хайде, не искам да те уморя от страх, опитвайки се да те образовам — каза Алтотас, отблъсквайки трупа и устройството. — Стига толкова опити.
След като трупът изгуби допира си с устройството, веднага падна покосен на пода.
— Би ли повярвал, че смъртта е това, Ашарат? И би ли я сметнал за толкова безсилна?
— Странно, наистина странно — каза Балзамо, като се приближи. — Ако вашият еликсир беше вече направен и вие дадяхте на това куче от него, то вечно ли щеше да живее?
— Разбира се.
— Ами ако попадне в ръцете на друг експериментатор като вас, който ще го заколи?
— Добре, добре — провикна се старецът радостно, като пляскаше с ръце, — това чаках.
— Еликсирът ще попречи ли на един комин да падне върху нечия глава, на един куршум да покоси някой човек, на един кон да разпори с ритник корема на ездача си?
Алтотас гледаше Балзамо със същия поглед, с който човек гледа противника си и се кани да го удари така, че да го събори на земята.
— Не, не — каза той, — ти си наистина последователен, скъпи ми Ашарат. Нито комин, нито куршум, нито ритник не ще могат да бъдат избегнати, докато има къщи, пушки и коне.
— Наистина, вие ще възкресявате мъртъвците.
— За миг — да, завинаги — не. Трябва най-напред да открия мястото в тялото, където е разположена душата, а това би могло да продължи твърде дълго. Но ще попреча на душата да излезе от тялото през направената там рана.
— А, бих искал да видя това.
— Е, добре — гледай!
И преди Балзамо да успее да го спре, той си преряза вената на лявата ръка с един ланцет. В тялото на стареца беше останало толкова малко кръв, тя течеше толкова бавно, че беше нужно известно време да се появи налице, но най-после кръвта стигна дотам и след като мостът беше отворен, рукна обилно.
— Велики Боже! — провикна се Балзамо.
— Е, какво толкова? — попита Алтотас.
— Вие сте ранен — при това — сериозно.
— Защото и ти си като Свети Тома и не вярваш, докато не видиш или не пипнеш. Трябва да те накарат да видиш и да пипнеш.
Той взе малко шишенце, което беше поставил в обсега на ръката си, и като изля няколко капки върху раната, каза:
— Гледай!
Тогава пред силата на тази почти магическа течност кръвта спря да тече, плътта се затвори отново, като прибра и вената, а нараненото място се превърна в твърде малка дупчица, за да може течността, наречена кръв, да се измъкне оттам. Този път Балзамо гледаше стареца напълно стъписан.
— Ето какво още открих. Какво ще кажеш, Ашарат?
— О! Казвам, учителю, че вие сте най-ученият сред мъжете.
— И че ако не съм победил напълно смъртта, аз съм й нанесъл поне един удар, от който ще й бъде трудно да се възстанови, нали?
— Вярно е или най-малкото — възможно е, учителю.
— Е, добре, донеси ми детето тогава.
— Оставете ме да поразмисля още. Размислете и вие самият.
Алтотас хвърли на своя последовател един поглед, изпълнен с най-върховно презрение.
— Върви — каза той, — върви! Ще те убедя по-късно и освен това човешката кръв не е толкова безценна съставка, че да не мога да я заменя с някаква друга. Върви! Ще те потърся и ще те намеря. Нямам нужда от теб, върви!
Балзамо удари с крак по вратичката и слезе в долното жилище — ням, неподвижен и изцяло покорен от гения на този човек, който караше другите да повярват в невъзможното, защото самият той правеше невъзможни неща.
