обратно със същата лекота, с която помощниците в операта повдигат богове и богини. Така ученикът се намери при учителя си.
Старецът беше седнал в едно въртящо се кресло в центъра на мраморна маса във формата на конска подкова, която беше натрупана с цял един свят — или по-точно с цял един хаос — от растения, шишенца, сечива, книги, апарати и листа, изписани с кабалистични знаци. Беше толкова зает, че не помръдна, когато Балзамо влезе.
Балзамо, който отначало го наблюдаваше мълчаливо, каза:
— Е, добре? Какво ново има?
— Да, да, Ашарат. Ела! Аз съм възхитен, очарован. Намерих, открих…
— О! — въздъхна Балзамо натъжен, понеже той гледаше на това изследване като на налудничава работа, — още ли се занимавате с тази мечта?
Но Алтотас, без да го слуша, се възхищаваше влюбено от шишенцето си.
— Най-сетне! — каза той. — Пропорцията е намерена. Еликсирът на Аристей150 — двадесет грама, живачен балсам — петнадесет грама, златна утайка — петнадесет грама, есенция от ливански кедър — двадесет и пет грама.
— Но струваше ми се, че еликсирът на Аристей участваше и в последното ви химическо съединение, учителю?
— Да, но там липсваше най-важната съставка, която да го свърже с другите, без нея те са нищо… Към вече съединените вещества в това шишенце трябва да се прибавят и три капки кръв от дете.
— И вие искате дете, от чиито артерии да вземете последните три капки кръв?
— Разбира се. Колкото е по-красиво, толкова по-голяма стойност ще има.
— Невъзможно — каза Балзамо.
— Така ли! — извика старецът със свирепа наивност.
— О, дявол да го вземе!
— А! Толкова ли се е променил света? Допреди три години идваха да ни предлагат толкова, колкото пожелаехме — за четири товара с барут и половин бутилка ракия.
— Но това беше в Конго, учителю!
— Така ли? Не сме ли в Конго? — попита Алтотас. — Ами че къде сме тогава?
— В Париж.
— Така, в Париж. Е, добре, ще се качим на някой кораб в Марсилия и за шест седмици ще стигнем в Конго.
— Да, би могло, но аз трябва да остана във Франция. Имам сериозна работа тук.
Старецът избухна в дълъг и злокобен смях.
— И докъде е стигнала работата ти? Да чуем! — каза старецът, като се извърна с мъка в креслото си и впи големите си сиви очи в ученика си.
Балзамо усети как този поглед прониква в него като светлинен лъч.
— Хвърлих първия камък и размътих водата.
— И каква е тинята? Хайде, говори!
— Хубава, философска тиня.
— А! Разбирам. Ще пуснеш в игра утопиите си, кухите си мечти, мъглявите си идеи. Смешници, които спорят дали Бог съществува или не, вместо да се опитат като мен да превърнат себе си в богове. И какви са тези прочути философи, с които си се свързал! Да видим.
— Имам вече най-големия поет и най-големия атеист на епохата. Тези дни той ще се завърне във Франция, откъдето е почти заточен, за да стане масон към ложата, която основавам на улица „По дьо Фер“, в старата обител на йезуитите.
— И ти го наричаш?
— Волтер.
— Не го познавам. И кого имаш освен него?
— Трябва да се свържа съвсем скоро с най-големия мислител през този век, с мъжа, който написа „Общественият договор“.
— И ти го наричаш?
— Русо.
— Не го познавам.
— Не се и съмнявам. Вие познавахте само Алфонс X151, Раймон Люл152, Пиер Толески153 и Великия Албер154.
— Защото това са единствените мъже, които действително са живели, защото само те през целия си живот са се вълнували от въпроса да бъдат, или да не бъдат.
— Има два начина да живееш, учителю.
— Аз познавам само един — да съществуваш. Но да се върнем към тези двама философи. Как ги наричаше, кажи?
— Волтер и Русо. А освен това… аз имам помощник, който е по-силен от всички философи на земята.
— Кой?
— Скуката… Вече хиляда и шестстотин години монархията продължава във Франция и французите са уморени от монархията.
— Глупак!
— Защо?
— Какво ще ти даде на теб свалянето на монархията?
— На мен — нищо, но на всички — щастие.
— Хайде, хайде, днес съм щастлив и съм съгласен да изгубя времето си, като те слушам. Обясни ми най-напред как ще стигнеш ти до щастието, а после — какво е това щастие.
— Как ще стигна аз?
— Да, до щастието на всички или до отхвърлянето на монархията, което за теб е равно на общото щастие. Слушам.
— Е, добре. Все още работи един министър, който е последната опора на монархията. Интелигентен, изкусен, смел — би могъл да поддържа още двадесет години тази износена и люлееща се монархия. Ще ми помогнат да го съборя.
— Кои? Твоите философи ли?
— Не, напротив. Философите го поддържат.
— Как! Твоите философи поддържат министър, който крепи монархията! Те, които са врагове на монархията? О, какви глупаци са тези философи.
— Това е защото самият министър155 е философ.
— А, разбирам. И те управляват в лицето на този министър. Тогава се лъжа — не са глупаци, а егоисти.
— Не мога да споря по това какви са те — каза Балзамо, чието нетърпение започваше да се изчерпва, — не зная нищо, но зная, че ако този министерски кабинет бъде съборен, всички ще негодуват срещу следващия. Най-напред срещу него ще застанат философите, после — Парламентът. Философите ще негодуват, ще негодува и Парламентът. Тогава с разум и средства ще създадем таен съюз на опозицията, който търпеливо ще напада, дълбаейки и минирайки, докато накрая разруши монархията.
— И като се срути монархията, да видим — искам да потъна в измисленото от теб бъдеще и да говоря с твоя загадъчен език — та като се срути монархията и кралската власт загине, какво ще се роди из развалините?
— Свободата.
— А! Значи французите ще бъдат свободни?
— Това все ще се случи един ден.
— И сред тези тридесет милиона свободни хора смяташ, че няма да се намери нито един човек с малко повече ум от другите, който да заграби някоя хубава сутрин свободата на двадесет и девет милиона деветстотин деветдесет и девет хиляди, деветстотин деветдесет и девет свои съграждани, за да има малко
