въздух.
— Какво? Значи…
— Ще имаме след десет минути злато, чисто като венецианските секвини и тосканските флорини145.
— Чумата да го вземе! Да внимаваме! Държа на очите си и не бих ги заменил за стоте хиляди екю, които ми обещахте.
— Точно така мислех, Ваше високопреосвещенство. Очите ви са красиви и добри.
Комплиментът не се стори лош на принца, който беше много суетен по отношение на собствените си качества.
— Наистина, вие сте щедър магьосник — каза принцът и сърцето му заби от радост.
— По-малко от Ваше високопреосвещенство, който е така любезен да ми го каже. Сега, монсеньор, благоволете да се поотдалечите малко, моля ви, за да отворя капака на пещта.
Балзамо облече къса престилка от азбест, взе със силната си ръка железни щипци и повдигна почервенелия от силния огън капак. Под него се разкриха четири поти с еднаква форма, съдържащи, едните — червена като цинобър смес, а другите — вече побеляващото вещество, но все още с остатък от пурпурен оттенък.
— О, ето златото! — каза прелатът, шепнейки, сякаш се боеше да не смути с някое високо изречена дума тайнството, което се извършваше пред него.
— Да, монсеньор. Тези четири поти са подредени ето така — едните трябва да се пекат дванадесет часа, а другите — единадесет. Сместа — а това е тайна, която аз разкривам пред приятел на науката — се хвърля единствено в момента на кипенето. Но както Ваше високопреосвещенство може да забележи, ето че първата пота побелява — време е да прелеем сместа, готова е. Бъдете така добър да се отдръпнете, монсеньор.
Балзамо, като изостави железните щипци, вече нагорещени от допира с почервенелите поти, доближи до пещта един вид наковалня на колелца, върху която бяха поставени в железни формички осем цилиндрични калъпа с еднаква големина. Той застла плочата с бели кълчища вместо подпора. Застана между наковалнята и пещта, после отвори голяма книга и изрече с пръчица в ръка едно заклинание. После — като сграбчи гигантски клещи, предназначени да поемат потата с усуканите си щипци, заяви:
— Златото ще бъде превъзходно, монсеньор, при това от най-добро качество.
— И все пак, ако потата избухне…
— О, това ми се случи веднъж. Беше през 1399 година, когато правех един опит с Никола Фламел146 в къщата му на „Рю дез Екривен“, близо до църквата „Сен Жак- Ла-Бушри“. Бедният Фламел без малко не изгуби живота си, а аз изгубих двадесет и седем марки147 от едно вещество, което беше по-скъпо от златото.
— Какво, по дяволите, ми разправяте, господарю?
— Истината.
— Че през 1399 година вие сте се занимавали с велико дело?
— Да, монсеньор.
— С Никола Фламел?
— С Никола Фламел. Заедно открихме тайната петдесет или шестдесет години преди това, работейки в град Пола с Пиер льо Бон. Той не запуши достатъчно бързо потата и аз загубих от изпаренията дясното си око за десет-дванадесет години.
— Пиер льо Бон?
— Този, който написа известното произведение
— Да. То носи дата 1330 година.
— Точно така, монсеньор.
— И вие сте познавали Пиер льо Бон и Фламел?
— Бях ученик на първия и учител на втория.
И докато потресеният кардинал се питаше дали пред него не беше самият дявол или пък някой от неговите помощници, Балзамо вкара в голямата пещ клещите с дълги щипци. Движението му беше бързо и сигурно. Алхимикът обхвана потата на разстояние четири палеца от края й, увери се — като я повдигна само на няколко палеца височина — че я държи здраво, после с невероятно усилие напрегна мускулите си и извади страшната „тенджера“ от горящата пещ. Видя се как по нажежената глина просветват като светкавици бели бразди в голям облак сяра, а краищата на потата потъмняха до червенокафяво, докато коничното й дъно се появяваше — още розово и горещо — в началото на пещта. Най-после през процепа на потата протече метал, покрит със слой във виолетов цвят, накъдрен на златни нишки, и се насочи на огнени струи към черния калъп, където веднага, буйна и пенеста, се появи златна покривка, под която трептеше безценният метал на тайнството.
Балзамо дори не си отдъхна между двете отливки. Времето напредваше.
— Ще има и малко фира — каза той, като напълни и втория калъп, — оставих сместа да кипи една стотна от минутата повече.
— Една стотна от минутата ли? — провикна се кардиналът, без повече да се опитва да прикрие смайването си.
— Като количество това прави много, монсеньор — отговори Балзамо наивно, — но докато чакаме, Ваше високопреосвещенство, ето две празни поти и два пълни калъпа, с други думи, сто ливри фино злато.
И като хвана с помощта на мощните клещи първия калъп, той го хвърли във водата, която изкипя и изпуска пара дълго време, а после отвори калъпа и извади оттам парче чисто злато с форма на захарно хлебче, сплескано в двата си края.
— Имаме да чакаме почти час за другите две поти — каза Балзамо, — а докато чакаме, Ваше високопреосвещенство не желае ли да седне и да подиша чист въздух?
— И това е злато? — попита кардиналът, без да отговори на въпроса на майстора.
Балзамо се усмихна, кардиналът беше в ръцете му.
— Не изказвате цялата си мисъл, монсеньор — каза Балзамо. — Смятате, че ви лъжа, и при това научно. А освен това, Ваше високопреосвещенство, знаете как се изпитва злато, нали?
— Несъмнено с пемза.
— Монсеньор е правил сам подобни проби, струва ми се — с испански монети, които са търсени при игра, защото са от най-фино злато, но сред тях се срещат и много фалшиви нали?
— О, не, вярвам ви.
— Монсеньор, направете ми удоволствието да се уверите лично, че тези кюлчета са не само от злато, а от злато без примеси.
— Двадесет и осем карата149 — каза той. — Ще излея и другите две поти.
Десет минути по-късно двеста златни ливри бяха излети в четири златни кюлчета и лежаха върху нагорещените кълчища.
— Негово високопреосвещенство дойде с карета, нали? Или най-малкото аз го видях да идва с карета.
— Да.
— Нека монсеньор заповяда да докарат каретата му към вратата, а моят лакей ще отнесе кюлчетата в нея.
— Сто хиляди екю! — прошепна кардиналът, като махна маската си, за да види със собствените си очи лежащото в краката му злато.
— Монсеньор може да обясни откъде е дошло, защото видя как се прави.
— Да, и ще свидетелствам за това.
Балзамо го изгледа втренчено и твърде неучтиво избухна в смях.
— Да смятам ли, че Ваше високопреосвещенство ми предлага услугите си?
— Вие ме задължавате, господине — каза той. — Принуден съм да го призная, но ако признателността, която ви дължа, ви се стори по-тежка, отколкото смятам, няма да приема въобще тази услуга. И още: слава Богу, в Париж има достатъчно лихвари, от които да намеря наполовина чрез залог, наполовина чрез подписа
