ми сто хиляди екю до вдругиден, а само епископският ми пръстен струва четиридесет хиляди ливри.
И прелатът протегна бялата женствена ръка, върху чийто безименен пръст блестеше голям колкото лешник диамант.
— Принце — каза Балзамо, като се поклони, — невъзможно е да сте помислили, макар и за миг, че съм искал да ви обидя.
А после продължи, сякаш говорейки на себе си:
— Ех, разбира се, Ваше високопреосвещенство ми предлага услугите си. Питам ви, монсеньор, от какъв характер биха могли да бъдат услугите, които Ваше високопреосвещенство може да ми окаже?
— Най-напред влиянието ми в двора.
— Монсеньор, знаете много добре, че това влияние е силно разклатено. А с това злато човек може да има всичко, нали, монсеньор?
— Не, не всичко — промълви кардиналът, примирил се с положението на покровителстван и изгубил желание да покровителства.
— Наистина, бях забравил — продължи Балзамо, — че монсеньор желае и нещо друго освен златото, нещо много по-ценно от всички богатства на света, но това нещо не засяга науката, това е силата на съдбата. Монсеньор, кажете една дума и алхимикът е готов да отстъпи място на магьосника.
— Благодаря, господине, нямам нужда повече от нищо и не желая повече нищо — каза тъжно кардиналът.
Балзамо се приближи до него.
— Монсеньор — каза той, — един млад, страстен, красив и богат принц на име Роан не може да даде такъв отговор на един магьосник.
— И защо?
— Защото магьосникът чете в дълбините на сърцето му и знае, че той не отговаря на истината.
— Господине — каза кардиналът, като трепереше, — струва ми се, че правите намек за нещо, което вече ми казахте пред принцесата.
— Да, признавам го, монсеньор.
— В такъв случай сте се излъгали, господине, лъжете се и сега.
— Забравяте ли, монсеньор, че аз виждам така ясно какво става в сърцето ви сега, както видях как вашата карета да излиза от кармелитския манастир в Сен Дьони, да минава през бариерата, да тръгва по булеварда и да се спира под дърветата на петдесет крачки от къщата ми?
— Тогава обяснете ми нещо, което ме учудва.
— Монсеньор, на принцовете от вашия дом винаги е била необходима една голяма и пълна с приключения любов — вие не правите изключение, законът на традицията е такъв.
Кардиналът повдигна глава и с последно усилие да се предпази се вгледа изпитателно в ясния и уверен поглед на Балзамо. Балзамо се усмихваше с такова превъзходство, че кардиналът сведе очи.
— А бихте ли могли да ми кажете дали тази любов не е безумна, както аз самият смятах, както смятам все още и както ще смятам винаги, докато не ми бъде дадено доказателство за противното.
— А, монсеньор, вие искате много, не мога да ви кажа нищо, без да бъда в допир с лицето, което ви вдъхва тази любов, или пък с някой предмет, притежаван от него.
— И какъв предмет би ви бил нужен?
— Плитка от златистите й коси, колкото и малка да е тя например.
— О, да. Вие сте задълбочен човек. Да, вие четете в сърцата, както аз чета в книгите.
— Уви! Точно това ми казваше и вашият прапрачичо, кавалерът Луи дьо Роан, когато се сбогувах с него в подножието на ешафода пред Бастилията, на който той се качи така смело.
— И той ви каза това… че сте задълбочен човек?
— И че чета в сърцата. Да, защото му бях предсказал, че кавалерът Дьо Перо ще го предаде. Той не поиска да ми повярва и кавалерът Дьо Перо го предаде.
— А каква е тази особена връзка, които правите между моя предтеча и мене? — попита кардиналът, като въпреки волята си пребледня.
— Само за да ви напомня, че човек трябва да бъде предпазлив, монсеньор, ако ви се наложи да отрежете коси, стоящи под една корона.
— Независимо откъде ще ги взема, вие ще ги имате, господине.
— Добре. А сега — ето златото ви, монсеньор. Надявам се, вече не се съмнявате, че това е истинско злато.
— Дайте ми перо и хартия.
— Какво ще правите с тях, монсеньор?
— Ще ви напиша разписка за стоте хиляди екю, които вие ми предоставяте така любезно…
— Смятате ли, че е необходимо, монсеньор? Разписка? И какво да правя с нея?
— Вземам често в заем пари, скъпи ми графе, но — предупреждавам ви — никога не получавам пари даром — заяви кардиналът.
— Както обичате, принце…
Кардиналът взе перо от масата и написа с едър и нечетлив почерк разписка, чийто правопис би всял ужас днес в съпругата на всеки клисар.
— Господин граф Дьо Феникс — кимна кардиналът, прекалено многозначително за благородник като него — вие сте услужлив човек и ако не мога да ви направя свой длъжник, позволете ми аз да остана ваш.
Балзамо се поклони на своя ред и дръпна шнура на един звънец. Миг след това Фриц се появи.
Графът му каза няколко думи на немски.
Фриц се наведе и подобно на дете, което носи осем портокала, пое — малко затруднен, но не и прегърбен — осемте кюлчета злато в кълчищената им обвивка.
— Но това момче е цял Херкулес! — каза кардиналът.
— Той е твърде силен, да, монсеньор — отговори Балзамо, — но вярно ще бъде, ако спомена, че откакто е на работа при мене, всяка сутрин му давам да изпие по три глътки от един еликсир, приготвен от моя приятел учен доктор Алтотас, и ето, че започва да му се отразява добре — след години ще носи сто марки само с една ръка.
— Чудесно! Необяснимо! — прошепна кардиналът. — О, не бих могъл да се въздържа от удоволствието да говоря за това.
— Говорете, монсеньор, говорете — отговори Балзамо, като се смееше, — но не забравяйте, че да говорите за това, означава сам да носите дърва за моята клада, ако случайно в Парламента пожелаят да ме опекат жив на площад „Грев“.
И като придружи своя знатен гост до входната врата, той почтително се сбогува с него.
60.
Еликсирът на живота
Като остана сам, Балзамо се доближи до вратата на Лоренца и се заслуша. Тя спеше равен и спокоен сън. Тогава той побърза да отиде и угаси пещите, отваряйки голяма тръба, която изсмука цялата топлина през комина, и пусна струя вода, идваща от един поставен на терасата резервоар. Като стискаше здраво в портфейла си от черен марокен разписката на кардинала, прошепна:
— Думата на Роан е добра, но само за мен. Добре е и там долу да знаят за какво използвам златото на братята.
Тези думи угаснаха върху устните му, когато три резки удара по тавана го накараха да вдигне глава.
— О, ето, че Алтотас ме вика.
Тогава, докато въвеждаше отново ред в лабораторията (той подреди методично всичко и постави плочата върху тухлите), ударите се повториха.
— А! Той става нетърпелив. Това е добър знак.
Балзамо взе железен прът и на свой ред почука. След това откачи от стената желязна халка и с помощта на пружина, която се отпусна, на тавана се отвори вратичка и се смъкна до пода на лабораторията. Балзамо застана в центъра на механизма, който с помощта на друга пружина се качи полека
