с вас…
— По-нататък.
— Виждам един млад господин, запушил с парче хляб чучура на чешмичката и от това водата изтичаше и пръскаше вода.
— О, колко това, което казвате, не ме интересува! — каза Шон, като вдигна рамене.
— Почакайте! Изругах високо, като ме опръскаха. Човекът с хляба се обърна и видях… Видях моя философ, или по-скоро нашия философ.
— Кой? Жилбер ли?
— Самия него — без шапка, с разкопчана дреха, с увиснали чорапи, обувки без фльонги… с една дума, небрежно изискан.
— Жилбер! И какво каза той?
— Познах го и той ме позна. Аз се приближавам, той отстъпва, аз протягам ръце, а той разтваря краката си и ето го, тича като хрътка между колите и носачите на вода.
— И вие го изгубихте от очи?
— Така мисля, по дяволите! Нали не предполагате, че съм хукнал и аз?
— Наистина. Боже мой! Разбирам, че е било невъзможно, но ето, че го изгубихте пак!
— Ах, какво нещастие! — изпусна се Силви.
— Да, разбира се — каза Жан. — Аз му дължа едно хубаво количество удари с камшик. Ако го бях хванал за кърпената яка, кълна ви се, че нямаше да стане нужда да чака. Но той отгатна добрите ми намерения в това отношение и си послужи с краката си. Няма значение! Той е в Париж и това е най- важното! А в Париж, ако не си в много лоши връзки с полицейския лейтенант, се намира всичко, което търсиш…
— Ще го затворим — каза госпожица Силви, — само че този път трябва да му изберем по-сигурно място.
— И Силви ще му носи в това сигурно място хляб и вода, нали, Силви? — попита виконтът.
— Братко, не е смешно — каза Шон. — Този младеж видя случката с пощенската кола. Ако има причина да ни се сърди за това, възможно е да стане опасен.
— А освен това — каза Жан, — обещах си, като се качвах по стълбите, да потърся господин Дьо Сартин и да му разкажа за моето откритие. Господин Дьо Сартин ще ми отговори, че един гологлав човек със свлечени чорапи и развързани обувки, който мокри хляба си на една чешмичка, сигурно живее близо до мястото, където сме го видели, щом е облечен по този начин, тогава той ще се заеме да ни го намери.
— Какво може да прави той тук без пари?
— Да изпълнява поръчки.
— Той! Този див философ! Не може да бъде. Но вие, братко, идете до нашата наблюдателница.
И те наистина се приближиха до прозореца.
Андре изостави бродерията си, изтегна небрежно крака върху едно кресло, а после протегна ръка към една книга, поставена на стол близо до нея, отвори я и се зачете в нея. Наблюдателите сметнаха, че книгата е много интересна, защото младото момиче остана неподвижно от момента, в който започна да я чете.
— О, каква ученолюбива личност! — каза госпожица Шон. — Какво ли чете?
— Ето първата необходима вещ — отговори виконтът, като извади от джоба си далекоглед, който разтегна и насочи към Андре, като го опираше, за да фокусира върху ъгъла на прозореца.
Шон го наблюдаваше нетърпеливо.
— Е, хайде да видим наистина ли е красиво това създание? — попита тя виконта.
— Прекрасно! Това е съвършено момиче. Какви ръце, какви китки! Какви очи! Устните й могат да изкушат всекиго. Краката й… О, божествени крака! Ами глезенът? О, какъв глезен под копринения й чорап.
— Хайде сега пък вземете, че се влюбите! Само това ни липсваше! — каза сърдито Шон.
— Е, и какво от това? Нямаше да е толкова лошо, ако и тя решеше да ме обикне на свой ред. Това би успокоило нашата бедна графиня.
— Хайде, подайте ми лорнета и ме освободете от глупостите си, ако е възможно… Да, тя наистина е красива, невъзможно е да няма любовник… Вижте, тя не чете… Книгата ще падне от ръцете й… хлъзга се… вижте, ето че се търкулна. Както ви казвах, Жан, тя не чете, а мечтае.
— Или спи.
— С отворени очи? Хубави очи, Бога ми!
— Във всеки случай — каза Жан, — ако тя си има любовник, ще го видим добре оттук.
— О, колко хубав е този далекоглед! — каза Шон. — Та аз почти бих могла да чета с него в книгата.
— Четете и ми кажете заглавието. Може би ще измисля нещо, като го чуя.
Шон се наведе с любопитство, но отстъпи назад още по-живо, отколкото се беше навела.
— Е, добре, какво има? — попита виконтът.
Шон му сграбчи ръцете.
— Погледнете предпазливо, братко — каза тя. — Вижте коя е личността, навеждаща се над онази капандура вляво. Пазете се да не ви забележи!
— Охо! — извика приглушено Дю Бари. — Това е моят приятел, който си кваси коричките, Бог да ми е на помощ!
— Той дебне.
Виконтът се удари по челото.
— Открих! — изрева той.
— Какво?
— Той дебне малката, по дяволите!
— Госпожица Дьо Таверне?
— Ами да! Ето го влюбения от гълъбарника! Тя идва в Париж и той дотичва. Тя се настанява на улица „Кок-Ерон“, а той се спасява от нас, за да отиде да живее на улица „Платриер“. Той я гледа, а тя си мечтае.
— Бога ми, кълна се, че това е истината — каза Шон, — вижте този поглед, тази втренченост, този оловносин огън в очите му — той е влюбен до полуда.
63.
План за война
Господин Дьо Сартин се беше завърнал в три часа сутринта — едновременно много уморен и твърде удовлетворен от вечерта, която беше организирал за краля и за госпожа Дю Бари.
Затова той помисли, че може да стане чак на обед — нещо, което не му се беше случвало от много дълго време — и ставайки в този час на деня, се беше възползвал от случая да изпробва една-две дузини перуки, докато изслушваше рапортите от нощта. На шестата перука и на една трета от прочетеното му съобщиха за виконт Жан дю Бари.
— Поканете господин виконта в салона!
Жан, вече доста поуморен от тази сутрин, седна в едно кресло, а лейтенантът, който не закъсня да го намери, разбра, че в разговора им нямаше да има нищо неприятно.
Действително Жан изглеждаше сияещ. Двамата мъже си стиснаха ръце.
— Е, добре, виконте — попита господин Дьо Сартин, — какво ви води тук толкова рано?
— Най-напред — каза Жан, свикнал преди всичко да ласкае честолюбието на хората, от които зависеше — бих искал да ви изкажа благодарността си за добрата организация на празника вчера.
— А, благодаря!
Дю Бари избухна във висок невъзпитан смях, който понякога придаваше на личността му онова благодушие, от което той често имаше нужда.
— Но освен благодарностите, които имам да ви изкажа, аз съм дошъл и да ви поискам една услуга.
— Две, ако е възможно.
— Търся едно момче на осемнадесет години приблизително.
Господин Дьо Сартин протегна ръка към лист хартия и написа: „Осемнадесет години.“
