Вратата се затвори зад господин Дьо ла Вогийон. Кралят си послужи със специалния си звънец. Появи се Льобел.
— Кафето ми — каза кралят. — Между другото, Льобел…
— Сир?
— След като ми донесете кафето, ще проследите господин Дьо ла Вогийон, който излиза сега, за да изпълни дълга си по отношение на господин дофина.
— И какво трябва да направя, сир, ако се разнежи?
— Нищо. Ще дойдете да ме уведомите. Това е всичко.
Льобел постави кафето пред краля, който започна да го пие бавно. После камериерът, за който историята ни е оставила своя знак, излезе.
След четвърт час той се появи отново.
— Е, какво стана, Льобел? — попита кралят.
— Сир, господин Дьо ла Вогийон беше чак до новия коридор и държеше господина за ръката.
— Добре. После?
— Не ми се стори много разнежен, а напротив, въртеше доста весело малките си очички. Той извади от джоба си един ключ, даде го на господин дофина, който отвори вратата и влезе в новия коридор.
— И по-нататък?
— Господин херцогът даде своя свещник в ръката на дофина и му каза тихо, но не толкова, че да не мога да го чуя: „Господине, брачната стая е в края на тази галерия, за която току-що ви дадох ключа. Кралят желае вие да прекарате двадесет минути тук, преди да отидете в стаята.“
— Как така двадесет минути! — попита принцът. — За това стигат и двадесет секунди.
— Господине — отговори господин Дьо ла Вогийон, — тук моята власт върху вас свършва. Аз няма да ви давам повече уроци.
— Тогава, сир, господин Дьо ла Вогийон направи един голям поклон, придружен пак със святкащи очи, които сякаш искаха да проникнат в коридора. После остави господин дофина до вратата.
— И предполагам, че дофинът влезе?
— Погледнете, сир, виждате ли светлината в галерията? Има вече четвърт час, откакто тя блещука там.
— Хайде, хайде! Тя изчезва — каза кралят, след като прекара няколко мига с вдигнати към прозореца очи. — И на мен самия ми бяха дали двадесет минути, но си спомням, че след пет минути бях при жена си. Уви! Ще се каже ли за дофина това, което се казваше за втория Расин166: „Това е малкият внук на един велик дядо!“
65.
Брачната нощ на господин дофина
Дофинът отвори вратата на брачната стая, или по-скоро вратата на преддверието, което водеше към нея. Ерцхерцогинята в дълъг бял пеньоар чакаше в позлатеното легло, едва огънато от лекото тегло на слабото й нежно тяло. Странно нещо, но ако можеха да се прочетат нейните мисли по челото й през облака тъга, който го покриваше, би се разпознал не нежният трепет на годеницата, а ужасът на младо момиче, заплашено от една от онези опасности, които нервните натури виждат в предчувствията си и понякога ги понасят с повече смелост, отколкото са проявили в тях.
До леглото беше седнала госпожа Дьо Ноай.
Дамите стояха в дъното на стаята и внимаваха за първия знак от страна на почетната дама, с който тя щеше да им заповяда да се оттеглят.
Последната, вярна на законите на етикета, чакаше безстрастно пристигането на господин дофина.
Но като че ли този път всички закони на етикета и на протокола трябваше да отстъпят пред стечението на обстоятелствата. Случи се така, че лицата, които трябваше да въведат господин дофина в брачната стая, не знаеха, че Негово величество — според желанията на крал Луи XV — щеше да пристигне по новия коридор, и го очакваха в другото преддверие. Това, в което току-що беше влязъл дофинът, беше празно, и вратата, която водеше в спалнята, беше полуоткрехната. В резултат на това господин дофинът можеше да вижда и чува какво става в спалнята.
Той зачака, като гледаше крадешком и се ослушваше. Гласът на госпожа дофината се повиши — чист и мелодичен, макар и малко треперещ:
— Откъде ще влезе господин дофинът? — попита тя.
— През тази врата, госпожо — каза херцогиня Дьо Ноай.
В този момент дофинът, отегчен да чака, натисна леко вратата, пъхна главата си в полуотвореното пространство и попита дали може да влезе.
Госпожа Дьо Ноай нададе вик, защото първоначално не позна принца.
Подхвърляна от връхлитащите я едно след друго вълнения, госпожа дофината се намираше в такова състояние на нервите, когато всичко наоколо причинява страх. Тя сграбчи ръката на госпожа Дьо Ноай. Внезапно кралят влетя в стаята.
В присъствието на Луи XV, пристигнал така внезапно, Антоанета се смъкна от леглото си и застана права, обвита в големия си пеньоар, който я прикриваше от краката до шията така плътно, както тогата римлянката. „Добре се вижда, че е мършава — прошепна Луи XV. — Дяволите да го вземат господин Дьо Шоазьол, който от всички ерцхерцогини избра точно тази!“
— Ваше величество — каза госпожа Дьо Ноай — може да забележи, че от моя страна етикетът беше точно спазван. Грешката е от страна на господин дофина.
— Вземам грешката за моя сметка — каза крал Луи XV, — тъй като аз го накарах да я допусне. Но понеже обстоятелствата бяха сериозни, скъпа ми госпожо Дьо Ноай, надявам се, че ще ми простите.
Госпожа дофината се отдалечи с една крачка от леглото и сграбчи ръката на госпожа Дьо Ноай с по- голям ужас от първия път.
— О, за Бога, госпожо! — каза тя. — Ще умра от срам.
— Сир — каза госпожа Дьо Ноай, — госпожа дофината ви моли да я оставите да си легне като обикновена гражданка.
— По дяволите! И вие ли казвате това, госпожо Етикет?
— Сир, зная добре, че това е против законите на френския двор, но погледнете ерцхерцогинята…
И наистина Мария-Антоанета беше права, бледа и се подпираше със слабата си ръка на облегалката на едно кресло и би приличала на статуя на ужаса, ако не се чуваше лекото тракане на зъбите й, придружено от студената пот, която се стичаше по челото й.
— О! Не искам да противореча на дофината по този въпрос — каза Луи XV, враг на протокола толкова, колкото Луи XIV беше негов горещ привърженик. — Да се оттеглим, херцогиньо. Всъщност има ключалки по вратите и ще бъде по-забавно.
Дофинът чу последните думи на дядо си и се изчерви. Дофината също ги чу, но не ги разбра. Крал Луи XV целуна снаха си и излезе, повличайки херцогиня Дьо Ноай.
Двамата млади хора останаха сами. Настана миг на мълчание.
Най-сетне младият принц се приближи до Мария-Антоанета. Сърцето му биеше силно. Той чувстваше, че в гърдите, в слепоочията, във вените на ръцете блика буйната кръв на младостта и любовта. Но той усещаше присъствието на дядо си зад вратата и неговия циничен поглед, проникващ чак до брачното ложе, който го вледеняваше. Дофинът всъщност беше много срамежлив и несръчен по природа.
— Госпожо — каза той, гледайки ерцхерцогинята, — страдате ли? Толкова сте бледа, човек би казал, че треперите.
— Господине — каза тя, — няма да скрия от вас, че изпитвам странно вълнение. Може би има някаква силна буря на небето. Бурята има ужасно въздействие върху мене. Цялото ми тяло трепери, вижте.
И наистина цялото тяло на бедната принцеса се тресеше.
В този момент — като че ли, за да оправдае предчувствията й, един силен порив на вятъра, от онези, които обръщат планините, известяващи за идващата буря, която се приближаваше, изпълни двореца със смут, безпокойство и силен трясък.
След бученето последва силно звънтене: това бяха счупените на хиляди парченца стъкла, които падаха върху мрамора на стълбите и корнизите, като добавяха към този шум и една тревожна и неравна музика при
