скърцащото си летене в пространството.
Дофинът се приближи до прозореца, несъмнено за да затвори капака, но дофината го спря.
— О, господине, господине, за Бога — каза тя. — Не отваряйте този прозорец. Свещите ни ще угаснат и ще умра от страх.
Дофинът се спря.
Изведнъж на небето се появиха многобройни черни облаци, които се въртяха във вихър, подобно на хвърлени в атака ескадрони. Дофинът остана бледен и прав до прозореца, облегнал едната си ръка върху перваза. Дофината се строполи върху един стол и въздъхна.
— Страхувате ли се, госпожо? — попита дофинът.
— О, да! Но все пак вашето присъствие ме успокоява. Каква буря!
— Да — каза Луи. — Вятърът духа от юг-югозапад, а именно такъв вятър носи най-жестоките бури. Ако продължава, не зная как ще изстрелят фойерверките.
— О, господине! За кого ще ги изстрелват? Никой няма да остане в градините в подобно време.
— Ах, госпожо! Вие не познавате французите. Трябват им фойерверки, а тези ще бъдат чудесни. Вчера инженерът ми показа плана. Ето, вижте, погледнете — не се излъгах, ето първите ракети.
И наистина, лъскави като огнени змии, сигналните ракети се устремиха към небето, но в същото време — сякаш бурята прие тези огнени струи като предизвикателство — една светкавица, която сякаш щеше да стопи небето, се изви върху фойерверките и смеси синия си пламък с червения огън на ракетите.
— Наистина — каза ерцхерцогинята, — светотатство е човек да се бори с Бога.
— Ах, какво нещастие! — каза дофинът. — Ето, че за хората няма да има фойерверки.
— Ех, господине — възрази тъжно Мария-Антоанета. — Какво ли има, откакто съм пристигнала във Франция?
— Как така, госпожо?
— Видяхте ли Версай?
— Разбира се, госпожо. Версай не ви ли хареса?
— О, всъщност Версай би ми харесал, ако и днес беше такъв, какъвто го е оставил вашият велик прадядо Луи XIV. А в какво състояние намерихме ние Версай? Кажете. Навсякъде нещастия и развалини. О, да, бурята подхожда добре на празника, който ми устройват. Има ли нещо по-подходящо от този ураган, за да се скрие от народа нещастието на нашия дворец? Не е ли благоприятно идването на нощта, за да бъдат скрити тревясалите алеи, потъналите в тиня тритони, фонтанчетата без вода и потрошените статуи?
Дофинът, видимо смутен, тъй като не знаеше какво да отговори на тези упреци и най-вече на тази патетична тъга, толкова чужда на характера му, на свой ред дълбоко въздъхна.
— О, Боже мой! Кажете ми, че няма опасност! Кажете ми го. Има ли такава? Умирам от ужас.
— Няма никаква опасност, госпожо. Версай е построен терасовидно и не може да привлече мълнията. Ако падне гръм, това ще стане най-вероятно върху църквата, защото покривът й е островърх, или върху малкия замък, където има грапавини. Вие знаете, че остриетата привличат наелектризираните тела, а плоскостите — обратно — ги отблъскват.
— Не! — провикна се Мария-Антоанета. — Не зная!
Луи взе треперещата и ледена ръка на херцогинята. В този миг една светкавица освети със зловещото си синкаво сияние стаята. Мария-Антоанета нададе вик и отблъсна дофина.
— Но, госпожо — попита той. — Какво има?
— О! — каза тя. — В светлината на тази светкавица ми се сторихте блед, окървавен, разрошен. Помислих, че виждам призрак.
— Хайде, госпожо — поде той след миг на мълчание, — смелост, моля ви. Да оставим тези страхове на простолюдието. В края на краищата госпожо, това е само една буря, а бурята е едно от най-често срещаните и най-естествените явления на природата. Не знам защо хората се плашат толкова силно от нея.
— О, сама по себе си тя може би не би ме уплашила, но в самия ден на нашата сватба не ви ли изглежда тя като едно зловещо знамение, което се прибавя към всички други, които ме преследват от влизането ми във Франция?
— Какво говорите, госпожо? — провикна се дофинът, развълнуван въпреки волята си от толкова големия й ужас. — Знамения ли казвате?
— Господине, първата нощ, която прекарах във Франция, беше в Страсбург. Настаниха ме в голяма стая и запалиха факли, защото беше тъмно. А тези запалени факли осветиха една стена, от която капеше кръв. Разгледах по-внимателно червения й оттенък. Стените бяха покрити с гоблени, които представляваха Клането на невинните. Колкото повече я гледах, толкова по-истинска сякаш ставаше тя. Вледенена от ужас, аз не можах да заспя. Е, кажете, кажете ми! Това не беше ли знамение?
— За една жена от античността — може би, но не и за една принцеса от нашия век…
— Господине, този век е пълен с нещастия — така ми каза майка ми. Ето и небе, което сега се подпалва над нашите глави. О, ето защо се страхувам толкова много и ето защо всеки знак ми се струва предупреждение.
— Госпожо, никаква опасност не заплашва трона, на който ние ще седнем. Ние, кралете, живеем над облаците, мълнията е в краката ни, а когато тя падне на земята, ние сме тези, които я изпращат там.
— Но, видях, казвам ви — видях, и тази картина остана в съзнанието ми толкова дълбоко, че няма нито ден, в който да не потръпна, като се сетя за нея, и нито една нощ, в която да не я сънувам.
— И не можете ли да ми кажете какво сте видяла? Поискаха ли от вас да пазите мълчание?
— Не, не поискаха нищо.
— Тогава, говорете, госпожо.
— Слушайте, невъзможно е да се опише. Това беше машина, издигната над земята подобно на ешафод, но към този ешафод бяха поставени две греди — като двете страни на стълба, и от тях се хлъзгаше надолу нещо като нож, като брадва, като сатър. Виждах това и странно, виждах и главата си под ножа. Ножът се плъзна между двете греди и отдели главата от тялото ми. Тя падна и се търколи на земята. Ето какво видях, господине, ето какво видях.
— Чиста халюцинация, госпожо — каза дофинът. — Аз познавам почти всички инструменти за мъчение, с помощта на които се умъртвява, а такъв не съществува. С други думи — успокойте се.
— Уви! — каза Мария-Антоанета. — Не мога да прогоня това видение.
— Ще успеете, госпожо — каза дофинът, като се доближи до жена си. — От този момент до вас стои любящ приятел и ревностен покровител.
— Уви — повтори Мария-Антоанета, като затвори очи и падна отново в креслото си.
Дофинът се доближи още до принцесата и тя усети дъха на съпруга й да докосва бузата й.
В този момент вратата, през която беше влязъл дофинът, се отвори наполовина и един жаден, любопитен поглед на крал Луи XV проби полумрака на голямата стая, която се осветяваше само от две останали запалени свещи, които се стичаха по позлатения канделабър.
Старият крал тъкмо отвори уста, за да насърчи тихо внука си, когато един неописуем трясък отекна в двореца, този път придружен от светкавицата, която до този момент винаги се явяваше преди гърма. В същото време стълб от бяло-зеленикав пламък се устреми към прозореца, като разклати всички стъкла и премаза една поставена под балкона статуя. Накрая, след страхотен пукот, той се насочи към небето и изчезна като метеор.
Струя вятър угаси двете свещи и се изгуби в стаята. Уплашеният дофин се залюля и замаян отстъпи до стената, като се облегна на нея.
Дофината, полупримряла, падна върху стъпалата на домашния олтар и остана там закована, като дори забрави да се моли на Бога. Треперещият Луи XV помисли, че земята под него ще се разтвори, и последван от Льобел, изчезна в апартаментите си.
В същото време като ято подплашени птици в далечината бягаше народът от Версай и Париж, който се беше пръснал из градините, пътищата и горичките. Едра градушка го преследваше от всички страни.
На сутринта земята беше попила водния потоп, а дърветата бяха погълнали огнения. Навсякъде имаше тиня и изпочупени, огънати и обгорени дървета от огнените обятия на змията, наречена мълния.
Луи XV не можа да спи — толкова голям беше ужасът му. Той накара Льобел, който въобще не го беше напускал, да го облече в зори и се върна по същата галерия, където срамежливо на бледата светлина на
