— А! Какво казвате?… „Младежът е хилав.“
— „… Двамата особняци късат растения и ги поставят в една метална кутия.“
— По дяволите! По дяволите! — каза Дю Бари.
— Това не е всичко. Чуйте добре: „Вечерта той е отвел със себе си младежа. До полунощ младежът не е напускал къщата му.“
— Добре.
— Осемнадесети… „Младежът не е напускал къщата и, изглежда, се е настанил у господин Русо.“
— Имам още малко надежда.
— Вие решително сте оптимист! Няма значение в какво се състои вашата надежда?
— Може би има някакъв роднина в къщата.
— Хайде! Човек трябва или да ви зарадва, или да ви отчая съвсем. Спрете, кочияш.
Господин Дьо Сартин слезе от колата. Не беше направил и десет крачки, когато срещна един мъж облечен в сиво, с твърде подозрително лице. Когато забеляза прочутия магистрат, човекът свали шапката си и я постави отново, без да отдаде повече внимание на поздрава, въпреки че уважение и преданост проблясваха в погледа му. Господин Дьо Сартин му направи знак и човекът се приближи, получи на ухото си няколко заповеди и изчезна по алеята на Русо. Полицейският лейтенант се качи в колата. След пет минути човекът в сиво се появи отново и се приближи към вратичката. „Ще си обърна главата надясно, за да не ме види“ — помисли си Дю Бари. Господин Дьо Сартин се усмихна, получи поверителните сведения от своя агент и го освободи.
— Е? — попита Дю Бари.
— Е, нямате късмет, както си мислех. Вашият Жилбер наистина живее у Русо. Откажете се!
— О, Боже мой! Какво ще каже снаха ми Жана?
— Тя толкова ли държи на този Жилбер? — попита господин Дьо Сартин.
— О, да.
— Е, добре тогава — остават ви средствата на доброто. Използвайте любезността, ласкайте господин Русо и вместо да остави да отвлекат Жилбер въпреки волята му, той ще ви го даде доброволно.
— Бога ми, все едно да ни дадат мечка за опитомяване.
— Може би е по-лесно, отколкото си мислите. Хайде, да не се отчайваме — той обича хубавите лица, а лицето на графинята е сред най-красивите, както и лицето на госпожица Шон не е неприятно. Да видим ще направи ли графинята една жертва в името на прищявката си?
— Ще направи и сто.
— Би ли се съгласила да се влюби в Русо?
— Ако непременно се налага…
— Може би ще е полезно, но за да сближим нашите герои, ще ни е нужен агент посредник. Познавате ли някого, който да познава Русо?
— Не срещнах ли веднъж у графинята господин Дьо Жюсьо?
— Ботаникът?
— Да.
— Бога ми, мисля, че да, той идва в Трианон, а графинята го оставя да опустошава лехите й.
— Ето, вашата работа се оправя. Жюсьо е мой приятел.
— Значи нещата ще се уредят от само себе си?
— Приблизително.
— И аз ще имам моя Жилбер?
Господин Дьо Сартин се замисли да миг.
— Започвам да мисля, че да — каза той. — И то без насилие или викове. Русо ще ви го даде със завързани ръце и крака.
— И какво трябва да се направи?
— Нещо много дребно. Мисля, че имахте откъм Мьодон или Марли един празен терен?
— О! Не липсват. Знам поне десет такива между Люсиен и Буживал.
— Е, добре. Накарайте да построят там… как да го нарека… един вид капан за философи.
— Ех, Боже мой. И как се строи такова нещо?
— Аз ще ви дам плана, бъдете спокоен. А сега да си тръгваме бързо, ето, че ни гледат. Кочияш, карай вкъщи.
64.
Какво се случи на господин Дьо ла Вогийон, възпитател на френските кралски деца, вечерта на сватбата на господин дофина
За романиста големите събития в историята са същото, което са за пътника високите планини. Той ги гледа, върти се около тях, поздравява ги пътьом, но не ги изкачва.
Така и ние ще гледаме внушителното тържество по време на сватбата на дофина във Версай, ще се въртим около него и ще го поздравяваме, като минаваме покрай него. За това събитие справка може да се направи само в хрониката на френския протокол по церемониите.
Да оставим тържеството да завърши под горещите лъчи на слънцето в хубавия майски ден159, да оставим знатните гости да се оттеглят мълчаливо или да си разказват чудесата от празненството, на което току-що са присъствали, и да се върнем към нашите събития и към нашите герои, които в исторически план имат все пак някаква стойност.
Кралят — уморен от празника и най-вече от вечерята, която беше продължителна и направена по образеца на вечерята след сватбата на великия дофин, син на Луи XIV, се оттегли в покоите си и освободи всички, като задържа само господин Дьо ла Вогийон, възпитателя на френските кралски деца.
Херцогът беше голям приятел на йезуитите и се надяваше да ги доведе отново благодарение привързаността към тях на госпожа Дю Бари. Той виждаше, че една част от неговите задължения беше изпълнена със сватбата на господин херцога Дьо Бери.
Това беше най-суровата част от дълга му. На господин възпитателя на френските кралски деца му предстоеше да дари с прекрасно образование граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа160 — по онова време на петнадесет и тринадесет години. Граф Дьо Прованс беше непокорен и лукав, а граф Д’Артоа — неукротим и лекомислен. Но дофинът — освен другите му хубави качества, които правеха от него много способен ученик — беше и дофин, с други думи първият във Франция след краля.
Когато кралят го помоли да остане, господин Дьо ла Вогийон помисли, че може би Негово величество съзнаваше тази загуба и искаше да намали щетите й с някаква награда. Когато едно образование е завършено, обикновено се благодари на възпитателя.
— Елате, бедни ми Ла Вогийон — каза кралят, като се настаняваше удобно в едно кресло, — елате да поговорим.
— Аз съм на заповедите на Ваше величество — отговори херцогът.
— Седнете там, скъпи мой, сигурно сте уморен.
И Луи XV посочи една табуретка, поставена по такъв начин, че светлината да пада право върху лицето на възпитателя и да оставя в сянка това на краля.
— Е, добре, скъпи ми херцог — каза кралят, — ето едно завършено образование.
— Да, сир.
И Ла Вогийон въздъхна.
— Господин дофинът е, смятам, един от най-образованите принцове в Европа.
— Така мисля, сир.
— Добър историк ли е?
— Много добър.
— Великолепен географ, нали?
— Сир, господин дофинът рисува сам карти, които един инженер не би успял да направи.
— Ами часовникарството, а? Каква сръчност!
