— Попитай господин брат си! Той е станал виолетов на цвят от шоколада и ще се задуши. Нека той ти го каже, защото знае или поне се съмнява.
Жан вдигна глава.
— Да, господин бързи и господин полезни човече, питат ви за името на лицето, което занимава краля — каза Жана.
Жан си напълни плътно устата и с усилие изрече следните три думи:
— Госпожица Дьо Таверне.
— Госпожица Дьо Таверне? — провикна се Шон. — О, нещастие!
— Той знае името й, палач с палач! — изстена графинята, като се обърна от облегалката на креслото си и вдигна ръце към небето. — Знае го и яде!
— О! — каза Шон, видимо изоставяйки страната на брат си и минавайки в лагера на графинята.
— Наистина — провикна се графинята, — и аз не зная защо не му изтръгна големите грозни очи, още подути от сън, на този мързеливец! А, той става, скъпа, надига се!
— Вие се лъжете! — каза Жан. — Аз не съм си лягал.
— И какво правихте тогава, безделнико?
— Бога ми, тичах през цялата нощ и цяла сутрин!
— Като казвах… О! Кой ли ще ми служи по-добре от сега! Кой ще ми каже какво стана с това момиче, къде е то?
— В Париж, чумата да го вземе!
— В Париж… И къде в Париж?
— На улица „Кок-Ерон“.
— О, Жан — извика графинята, — ето какво ме помирява с тебе приятелю. Точно тези подробности ни бяха нужни! Как живее, какво прави тя, получава ли писма. Ето какво е важно да се знае.
— Е, добре, ще го узнаем.
— И как?
— Е, добре, на улица „Кок-Ерон“ сигурно има жилища за даване под наем.
— О, чудесна идея! — извика графинята. — Трябва да се изтича бързо до улица „Кок-Ерон“. Жан, наеми една къща. Ще скрием там някого, той ще гледа кой влиза, кой излиза, какво се прави. Бързо, бързо, колата! Да вървим на улица „Кок-Ерон“.
— Излишно е. Там няма жилища под наем.
— И как така знаете това?
— Осведомих се, по дяволите! Но има такива…
— Къде? Кажете.
— На улица „Платриер“. Това е улица, чиято задна част гледа към градините на улица „Кок-Ерон“.
— Е, добре, бързо, бързо! — каза графинята. — Нека да наемем жилище на „Платриер“.
— Наето е — заяви Жан.
— Достоен за обожание мъж! — извика графинята. — Дръж, целуни ме, Жан.
Жан си избърса устата, целуна госпожа Дю Бари по двете бузи и направи пред нея церемониален поклон в знак на благодарност за честта, която току-що му беше оказана.
— Но кажете, вие наехте…
— Малко жилище в една неугледна сграда.
— Сигурно са ви попитали за кого?
— Разбира се.
— И какво отговорихте?
— Че е за една млада вдовица. Вдовица ли си, Шон?
— Прекрасно — каза графинята. — Шон ще се настани в жилището.
— При това ще тръгна веднага! — каза Шон. — Конете!
Жан и графинята знаеха какво трябва да се направи по отношение на Андре. Тя беше събудила само с появата си интереса на краля — значи Андре бе опасна.
— Това младо момиче — каза графинята, докато впрягаха — не би било истинска провинциалистка, ако от гълъбарника си не е довела в Париж някой вдървен любовник. Да се открие този любовник бързо — сватба! Нищо няма да охлади краля повече от един брак между провинциални влюбени.
— По дяволите, напротив — каза Жан. — Да се пазим от това. Въпреки че кралят е много религиозен, една младоженка е твърде апетитно парче — вие знаете това по-добре от всеки друг, графиньо. А едно момиче, което си има любовник, би било по-неудобно за краля.
— Колата чака — добави той.
Шон се впусна нататък след него, като стисна ръката на Жан и целуна снаха си.
— Е, Жан, защо вие не я отведете? — попита графинята.
— Не. Ще ида сам — отвърна Жан. — Чакай ме на улица „Платриер“, Шон. Аз ще бъда първият човек, който ще посети новото ти жилище.
Шон тръгна, а Жан седна пред масата и погълна още една чаша шоколад.
Шон отиде най-напред в семейното жилище, смени дрехите си и се постара да добие буржоазен вид. После, доволна от себе си, обви в наметалце от черна коприна аристократичните си рамене, повика стол с носачи158 и половин час по-късно се изкачваше заедно с госпожица Силви по една черна стълба, водеща на четвъртия етаж.
Сполучливо намереното жилище, наето от виконта, беше именно там.
Като стигна до площадката на втория етаж, Шон се обърна, някой я следваше. Това бе старата собственичка, която живееше на първия етаж и която бе излязла, като чу шума. Тя изглеждаше много заинтригувана при вида на тези две толкова млади и красиви жени, които бяха влезли вкъщи.
Старата собственичка ги проследи с очи чак до четвъртия етаж и когато Шон затвори вратата, си каза: „Тя има вид на почтена жена.“
След като затвори вратата, Шон изтича веднага до прозорците, които гледаха към градината. Жан не беше сгрешил — почти под прозорците на наетото жилище се намираше посоченият от кочияша павилион. Скоро всички съмнения се разсеяха — едно младо момиче дойде и седна пред прозореца на павилиона с ръкоделие в ръка. Беше Андре.
62.
Жилището на улица „Платриер“
Шон оглеждаше младото момиче едва от няколко минути, когато виконт Жан, изкачвайки тичешком стълбите подобно на прокурорски служител, се появи на прага на мнимата вдовица.
— Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че се чувствам чудесно тук, защото виждам всичко, но за съжаление няма да чувам всичко.
— Ех, Бога ми, искаш твърде много. Между другото има още една новина.
— Каква е тя?
— Напразно казват: „Мъдрецът е готов за всякакви събития.“ Аз съм мъдрец, но не бях готов за това събитие.
— Питам се дали някога ще свърши. Смущава ли ви това момиче, което съм си взела да ми помага? В такъв случай минете в съседната стая, госпожица Силви.
— О, няма смисъл. Това красиво дете не пречи, напротив! Остани, Силви, остани.
И виконтът погали с пръсти брадичката на красивото момиче, чиито вежди вече бяха почнали да се смръщват при мисълта, че щяха да кажат нещо, което тя нямаше да чуе.
— Да остане тогава. Но говорете!
— Та аз и не правя друго нещо, откакто съм влязъл.
— Но не казвате нищо… Тогава мълчете и ме оставете да гледам — има повече смисъл.
— Та минавах значи край чешмичката и се пазарях за няколко мебели на вехто за това ужасно жилище, когато изведнъж усетих как пръски вода покриха с кал чорапите ми.
— Колко интересно!
— Почакайте! Много бързате, скъпа! Гледам… и отгатнете какво виждам… Обзалагам се сто срещу едно
