Х ме попита дали тя трябва да се връчи. Аз дадох съгласието си. Ще получите и последните памфлети на Тевено, Моранд и Дьолил срещу онази Дю Бари. Тези фишеци биха могли да взривят цял град.
До мен достигнаха лоши слухове, във въздуха витаеше някаква заплаха от изпадане в немилост. Но тъй като вие все още не сте ми писали, аз не обръщам внимание на приказките. Все пак не ме оставяйте да гадая какво става. И ми отговаряйте само по куриера. Вашето писъмце ще ме настигне в Каен, където трябва да се позанимавам с някои от господата — наши привърженици.
Като прочете тези редове, Лоренца замълча. Балзамо, чието чело се беше прояснило, докато Лоренца четеше, взе обратно писмото.
— Странно писание! — каза той. — Ще ми платят скъпо за това! Шоазьол не можа да бъде свален от цяла армия неприятели и от цял куп интриги, а ето, че гибелното дихание на една жена, галейки го, всъщност го премазва. Да… Ние гинем заради предателството и слабостта на жените… Ако случайно имаме сърце, а в него има макар и една по-чувствителна струна, ние сме загубени.
Изговаряйки тези думи, Балзамо гледаше с безкрайна нежност тръпнещата под погледа му Лоренца.
— Вярно ли е онова, което си мисля? — попита той.
— О, не, не е вярно! — възрази тя с жар. — Виждаш много добре, че те обичам прекалено много, за да се опитам да ти навредя, както постъпват всички жени без разум и сърце.
Балзамо остави ръцете на неговата очарователна вълшебница да го прегърнат. Внезапно звънецът на Фриц прокънтя два пъти по два пъти.
— Двама посетители! — промълви Балзамо.
Силен тревожен звън сложи край на съобщението на Фриц.
Като се освободи от ръцете на Лоренца, Балзамо излезе бързо от стаята, оставяйки все още спящата млада жена. По пътя надолу той срещна куриера, който очакваше заповедите на господаря.
— Какво да правя с писмото? — попита куриерът.
— Предай го на посочения адрес. Какво нещастие, че не мога да задържа подобно писание! — каза Балзамо. — И най-вече колко жалко, че не мога да го предам по сигурни ръце на краля!
Фриц се появи.
— Кой дойде? — попита го Балзамо.
— Една жена и един мъж.
— Познаваш ли ги?
— Не.
— Жената млада ли е?
— Млада и красива.
— А мъжът?
— На шестдесет или шестдесет и пет години.
— Къде са?
— В салона.
Балзамо влезе в салона.
84.
Викане на духове
Графинята бе скрила изцяло лицето си под дълъг воал. Тя беше намерила време да се отбие вкъщи и беше облечена като обикновена гражданка. Двамата с маршала бяха пристигнали с фиакър. Ришельо, който беше по-предпазлив от графинята, се беше облякъл в сиво — като високопоставен прислужник от добър дом.
— Познавате ли ме, графе? — попита госпожа Дю Бари.
— Отлично, госпожо графиньо.
Ришельо стоеше назад.
— Бъдете така добра да седнете, госпожо, също и вие, господине.
— Господинът е моят домоуправител — поясни графинята.
— Грешите, госпожо — заяви Балзамо, като се поклони. — Господинът е херцог Дьо Ришельо, когото аз познавам много добре. Ще бъде проява на неблагодарност от негова страна, ако не си спомни за мен. Да, монсеньор. Във Виена, по време на вашето посланичество. През 1725 година.
— През 1725 година ли?! Но тогава вие не сте бил роден, скъпи ми господине!
Балзамо се усмихна.
— О, напротив, господин херцог — каза той. — Видях ви, когато бяхте на прага на смъртта върху една носилка. Току-що бяхте получили хубава рана от преминала през гърдите ви шпага… Положението беше толкова сериозно, че ви сипах цели три капки от чудотворния еликсир… Ето, точно на мястото, където сега мачкате вашата дантела от Д’Алансон. Впрочем тя не е ли твърде богато украшение за един домоуправител?
— Но — прекъсна го маршалът, — вие сте на около тридесет-тридесет и пет години, господин графе!
— Хайде стига, херцог! — провикна се графинята. — Ето, че стоите пред магьосник. Сега вярвате ли му?
— Направо съм стъписан, графиньо… Но в такъв случай — продължи херцогът, като се обърна отново към Балзамо — вашето име е…
— О! Както знаете, господин херцог, ние, магьосниците, си сменяме имената с идването на всяко ново поколение хора… През 1725 година носехме имена, завършващи на -ус, -ос и -ас. Не бих се учудил, ако точно тогава ми е хрумнало да заменя името си с някое гръцко или латинско… След като вече изяснихме нещата, аз съм на вашите заповеди, госпожо графиньо.
— Графе, маршалът и аз сме дошли да се посъветваме с вас.
— Е! — каза Ришельо. — Не е никак лесно да се добереш до френската корона, графе… Не е като да излекуваш рана с три капки чудотворен еликсир.
— Не, но един министър може да бъде свален само с три думи… — възрази Балзамо. — Е, отгатнах ли? Кажете ми честно.
— Напълно — отговори графинята, която трепереше. — Е, какво ще кажете на това, херцог?
— О! Не се учудвайте на такива дребни неща, госпожо! — каза Балзамо. Той виждаше, че госпожа Дю Бари и Ришельо са неспокойни и отгатваше причината и без магьосническите си способности.
— Ще съм възмутен, ако не кажете как да се излекуваме — каза маршалът.
— От болестта, която ви мъчи ли?
— Да, от болестта Шоазьол.
— Готов съм да ви служа с всички сили, госпожо. Но преди това бих искал да зная дали господин херцогът не е нахвърлил някой и друг план, преди да дойде тук.
— Признавам, графе… Честна дума, очарователно е да имаш на разположение магьосник, към когото можеш да се обръщаш с „господин графе“.
Балзамо се усмихна.
— Хайде — поде той, — бъдете искрен.
— Кълна се в честта си, точно това правя — заяви херцогът.
— Искате да се посъветвате с мен, така ли?
— Точно така.
— Ах, лицемер — прошепна графинята. — Той не ми каза нищо за това.
— Това можех да кажа само на господин графа, при това на ухо — отговори маршалът.
