— Но за нещастие хората вече не правят чудеса.
— Не! — възрази графинята. — Аз познавам един човек, който все още прави чудеса.
— Познавате човек, който прави чудеса ли, графиньо?
— Бога ми, да!
— Охо… И какво чудо е направил? Разкажете ми едно от тях, за да го преценя.
— Херцог — каза госпожа Дю Бари, като се приближи до Ришельо и неволно понижи глас, — този човек ме срещна преди десет години на площад „Луи XV“ и ми предрече, че ще стана кралица на Франция.
— Наистина, това е чудо. Може би този човек ще ми предскаже, че ще умра като пръв министър на Франция.
— Възможно е…
— О, не се съмнявам. И как се казва този човек?
— Името му няма да ви каже нищо.
— Но как да го намерим?
— Той има две имена.
— Да караме подред — кое е първото от тях?
— Граф Дьо Феникс.
— Как, нима става въпрос за мъжа, когото вие ми показахте в деня на представянето ви?
— Точно така.
— За пруския офицер? О, в такъв случай не вярвам. Всички магьосници, които съм познавал, имаха имена, завършващи на „и“ или „о“.
— Какво съвпадение, херцог! Второто му име завършва на „о“, както се харесва на вас.
— И кое е то?
— Жозеф Балзамо.
— Но в края на краищата няма ли никакъв начин да го откриете?
— Ще положа усилия, херцог. Мисля, че познавам един човек, който би могъл да го намери.
— Браво! Но побързайте, графиньо! Вече е дванадесет и петнадесет.
— Готова съм! Повикайте каретата ми!
Десет минути по-късно, седнали един до друг в каретата на графинята, госпожа Дю Бари и херцог Дьо Ришельо препускаха, за да настигнат ловното шествие.
82.
В търсене на магьосника
По пътищата из гората в Марли, където кралят ловуваше, се бе струпала дълга върволица от карети. Това беше следобедният лов на краля. По време на лова пускаха в три различни часа на деня няколко сърни, та да може кралят в зависимост от мястото, където се намира, да се отзове на близък или далечен рог, известяващ къде е дивечът.
Този ден Негово величество беше заявил, че ще ловува до четири часа. От всичкия дивеч бяха избрали една сърна, пусната на обед, и разчитаха, че тя ще стигне до него. Госпожа Дю Бари от своя страна пък разчиташе да следва толкова неотлъчно краля, както той беше решил да преследва сърната.
Но човек предполага, а Господ разполага. Едно случайно съвпадение промени добрия план на госпожа Дю Бари. А случайността е почти толкова капризен противник, колкото беше самата графиня.
Като разговаряше за политика с господин Дьо Ришельо, графинята препускаше след Негово величество, който пък гонеше сърната. Тя и херцогът поздравяваха всички срещнати по пътя. Внезапно насред поредните поздрави те забелязаха на петдесетина крачки от пътя, под свод от великолепна зеленина, една счупена преобърната карета. Колелата й грозно стърчаха към небето. Конете на госпожа Дю Бари — великолепен впряг, подарен й от краля, бяха изпреварили всички останали и пристигнаха първи до преобърнатата карета.
— Я виж ти! Какво нещастие! — каза спокойно графинята.
— Бога ми, да! — каза херцог Дьо Ришельо.
— Мъртъв ли е онзи човек, когото виждам там, на тревата? — попита графинята.
— Не ми се вярва, госпожо. Нещо мърда.
— Я, виж ти! Някой ни поздравява.
— Значи не е умрял.
За всеки случай Ришельо вдигна тривърхата си шапка.
— О, графиньо, струва ми се, че…
— И на мен също…
— Че това е Негово високопреосвещенство принц Луи!
— Самият кардинал Дьо Роан.
— Какво, по дяволите, прави там? — попита херцогът.
— Да отидем и да видим — предложи графинята. — Шампан, карайте към обърнатата карета!
Кочияшът на графинята веднага излезе от пътя и колата потъна в горичката.
— Честна дума, това наистина е монсеньор кардиналът — прошепна Ришельо.
Това действително беше Негово високопреосвещенство, той се бе излегнал на тревата и чакаше да мине някой познат. Като видя, че госпожа Дю Бари се приближава, той стана.
— Хиляди почитания, госпожо графиньо — поздрави той.
— Как, вие ли сте, кардинале?
— Самият аз.
— И как се случи това нещастие?
— О, не ми говорете за това, госпожо! Единствено заради негодника — кочияша, когото накарах да домъкнат чак от Англия! Казах му да пресече напряко гората, за да настигна ловците, а той изви така рязко, че ме обърна и на всичко отгоре счупи най-хубавата ми карета.
— Не се оплаквайте, кардинале — каза графинята. — Ако кочияшът беше французин, щеше да ви счупи врата или най-малкото ребрата.
— Наистина, госпожо, карате ме да се срамувам.
— Качете се, принце, качете се.
— Не искам да ви притеснявам!
Херцогът вече беше освободил мястото в дъното и се беше преместил на предната седалка. Кардиналът започна да се пазари да седне той на неговото място, но херцогът остана непреклонен. Скоро конете на графинята наваксаха изгубеното време.
— Извинете, монсеньор — каза графинята, — но нима Ваше високопреосвещенство е започнал да ходи на лов?
— О, не, госпожо. Отидох във Версай, където исках да изкажа почитанията си на Негово величество, и разбрах, че е на лов. Понеже работата, за която исках да му говоря, не търпи отлагане, хукнах след него. Но заради този проклет кочияш не само ще изпусна възможността кралят да ме изслуша, но няма да мога да отида на срещата си в града.
— Виждате ли, госпожо — каза херцогът, като се смееше, — монсеньор казва нещата направо и ясно. Признава пред вас, че има среща.
— Която, повтарям, ще пропусна — възрази Негово високопреосвещенство.
— Нима един Роан, един принц, един кардинал пропуска нещо? — попита графинята.
— Да, освен ако не стане чудо.
Херцогът и графинята се спогледаха. Думата „чудо“ им напомни нещо, за което бяха разговаряли наскоро.
— Бога ми, принце — каза графинята, — понеже заговорихте за чудеса, ще ви призная, че съм много щастлива да срещна духовно лице, защото искам да ви попитам дали вярвате в тези неща.
— Но нали знаете, госпожо — обади се, смеейки се, Ришельо, — за Негово високопреосвещенство се говори, че е във връзка с духове — това не отговаря на религията.
— Не, но сигурно е твърде удобно — каза графинята.
— И какво видяхте, принце?
— Заклел съм се да пазя тайна.
