— О, но аз умирам от любопитство. Хайде, кажете и на мен, маршале! Имам руж и червенината ми няма да се забележи.
— Е, добре, ето какво — поде отново той. — Ами като се отнася до Негово величество и няма да се хареса на госпожата, как да го кажа?
— Колко убийствено бавен е този човек! — възкликна графинята.
— Тогава ще рискувам. Тъжно е човек да каже такова нещо, но… Негово величество вече не може да доставя удоволствие. Простете ми, графиньо. Констатацията не е моя, а на госпожа Дьо Ментьонон.
— В тези думи няма нищо, което да ме обижда, херцог! — заяви госпожа Дю Бари.
— Толкова по-добре! Хиляди пъти по-добре! Няма от какво да се притеснявам. Е, господин графе, ще трябва да му намерим някой чудотворен еликсир…
— Аз имам такъв — довърши Балзамо. — И този еликсир ще трябва да възвърне способността му да се забавлява. Ех, господин херцог! Това е лесно!
— Лесно?! Чувате ли го, госпожо? Тези магьосници не се съмняват в нищо.
— Защо да се съмнявам, когато се отнася до нещо съвсем просто — да се докаже на краля, че господин Дьо Шоазьол го е предал… От гледна точка на Негово величество, разбира се, тъй като господин Дьо Шоазьол не смята, че върши предателство с постъпките си.
— А какви са неговите постъпки?
— Знаете ги така добре, както и аз, госпожо — той поддържа бунта на Съда срещу кралската власт. При това със свои хора, които окуражава, обещавайки им, че няма да бъдат наказани.
— Но кои са тези хора? Ето нещо, което би трябвало да узнаем.
— Ще повярвате ли, че например госпожа Дьо Грамон замина единствено за да насърчава лудите глави и за да задушава гласовете на по-страхливите?
— Да, но кралят не вижда в това заминаване нищо друго освен доброволно оттегляне. А как да му докажем, че това пътуване има и други цели освен привидната?
— Като обвините госпожа Дьо Грамон.
— О, ако ставаше въпрос само да се обвинява, графе… — намеси се херцогът.
— За съжаление трябва обвиненията да се докажат! — каза графинята.
— А ако това обвинение се докаже, мислите ли, че господин Дьо Шоазьол ще остане министър?
— Разбира се, че не! — възкликна графинята.
— Значи остава само да разкрием някое от предателствата на господин Дьо Шоазьол — продължи Балзамо уверено — и да го покажем ясно, точно, очебийно на Негово величество.
Маршалът се облегна назад върху креслото и избухна в шумен смях.
— Очарователен е! — провикна се той. — Вижте колко е сигурен!
— И така, на работа — каза Балзамо. — Налага се да поговорим сериозно и да направим изводи.
— Така да бъде.
— Нали подозират вече, че господин Дьо Шоазьол подстрекава Съда към бунт?
— Да, но къде е доказателството?
— Не се ли кани господин Дьо Шоазьол да обяви война на Англия с единствената цел да запази привилегията си на крайно необходим служител? И накрая, не е ли господин Дьо Шоазьол открит враг на госпожата? Не се ли мъчи той да я събори с всички средства от трона, който аз съм й обещал?
— О, това също е вярно! Но и то трябва да се докаже… О, ако можех, само ако можех…
— А какво ви е нужно? Един провал.
Маршалът размаха пръсти недоверчиво.
— Едно заловено поверително писмо например… — каза Балзамо.
— Ето всичко необходимо. Дребна работа!
— Едно писмо на госпожа Дьо Грамон нали, маршале? — продължи графът.
— Магьоснико, добри ми магьоснико, ами че намерете ни едно такова писмо! — провикна се госпожа Дю Бари.
— Искате писмо, което да компрометира господин Дьо Шоазьол и по трите точки, които аз вече набелязах?
— О, честно казано, бих дала едното си око, за да получа такова писмо.
— Графиньо! Цената е твърде висока. Още повече че това писмо… ще ви го дам аз, при това безплатно.
Като каза тези думи, Балзамо извади от джоба си сгънат на четири лист.
— Какво е това? — попита графинята, като разкъсваше листа с очи.
— Да, какво е това? — попита херцогът.
— Писмото, което вие искахте.
И графът прочете на удивените си слушатели, които пазеха дълбоко мълчание, вече добре познатото на нашите читатели писмо. Докато траеше четенето, графинята разтваряше широко очите си и на моменти губеше самообладание.
— По дяволите! Това е клевета! — прошепна Ришельо, щом Балзамо свърши.
— О, графе! — промълви госпожа Дю Бари.
— Добре, аз ви давам съвет, който вие, изглежда, не разбирате. Изказвате пред мен желанието си да съборите господин Дьо Шоазьол и търсите начини как да го сторите. Аз ви предлагам един начин, но вие не го одобрявате. Давам ви и доказателство в ръцете, а вие проявявате недоверие?
Балзамо впи очите си в господин Дьо Ришельо с толкова особено изражение, че по вените на графинята премина тръпка, а скептикът егоист, наречен херцог Дьо Ришельо, усети лек хлад по тила и в сърцето си.
— И така, господин херцог, госпожо графиньо, ще чуете за доказателство един глас. На какъв език искате да говори?
— На френски, ако обичате! — каза графинята. — Аз не знам друг език и ако говори на чужд език, ще ме изплашите.
С наведена глава Балзамо отиде към вратата, която, както знаем, водеше към малкия салон, а той, спомняме си, имаше излаз към стълбата.
— Позволете да ви затворя тук — каза той, — за да не сте твърде на показ.
Графинята пребледня, приближи се към херцога и здраво хвана ръката му. Балзамо почти стигна до вратата, която водеше към стълбата, и протегна ръце към мястото, където се намираше Лоренца. След това, като говореше на арабски, произнесе с кънтящ глас няколко думи. Преведени на простонароден френски, те означаваха следното:
— Приятелко! Чувате ли ме? Ако ме чувате, дръпнете шнура на звънеца и позвънете два пъти.
Балзамо изчака да види ефекта от думите си върху херцога и графинята. Те бяха отворили широко очи и наострили уши, но не можеха да разберат какво казва графът. Звънецът ясно отекна два пъти. Графинята скочи от стола, а херцогът избърса челото си с кърпичка.
— Щом ме чувате — продължи на същия език Балзамо, — натиснете мраморното копче, всъщност дясното око на лъва от скулптурата на камината. Плочата ще се отвори. Минете оттам, прекосете моята стая и слезте по стълбите. Елате в стаята, съседна на помещението, в което се намирам аз.
Миг по-късно шум, лек като неуловим полъх на вятър, наподобяващ витаене на призрак, предупреди Балзамо, че заповедите му са били разбрани и че са вече изпълнени.
— Какъв е този език? — попита Ришельо, като си придаваше спокоен вид. — Езикът на кабалистиката ли?
— Да, господин херцог, обичайният за викане на духове език.
— А дойде ли висшият дух или свръхестественото същество?
Балзамо протегна ръка към драперията, закриваща вратата на съседната стая.
— В момента е в пряка връзка с мен, монсеньор.
— Страх ме е — промълви графинята. — Ами вас, херцог?
— Честна дума, графиньо… Признавам, че бих предпочел да бъда в Маон или Филипсбург.
— Госпожо графиньо и вие, господин херцог, ако искате да чуете, слушайте! — каза строго Балзамо.
А после се обърна с лице към вратата.
