— Искам награда за човека, който ви защити, като пожертва достойнството си и богатството си.
— Ах! А откъде идва тази ваша ревностна зашита за Д’Егийон?
— Ревностна зашита ли? Но аз не го познавам. Днес го видях за пръв път и за пръв път говорих с него.
— А, това е нещо друго! Тогава има убеждение. Аз уважавам твърде много убежденията, защото не притежавам такива.
— Тогава дайте нещичко на Ришельо заради Д’Егийон, след като не искате да дадете нищо на самия Д’Егийон.
— На Ришельо?! Никога, по никакъв начин, нищо!
— Тогава — на господин Д’Егийон, след като не давате нищо на Ришельо!
— Какво? Министерски пост?! В момента не е възможно.
— Разбирам… но по-късно… Помислете, той е човек с възможности, мъж на действията е. С Тере, Мопу и Д’Егийон вие ще притежавате един триглав Цербер.
— Лъжете се, графиньо. Ще издържи три месеца.
— Значи — след три месеца! Имам ли думата ви? Засега ще се задоволя с някой подарък.
— Но аз нямам нищо.
— Имате гвардейци, гвардия. А господин Д’Егийон е офицер, военен, майстор на шпагата. Поверете му гвардията си.
— Така да бъде.
— О, благодаря! — възкликна графинята в порив на силна радост. — Благодаря ви!
И господин Д’Егийон чу една звучна целувка, дадена от графинята на краля.
— А сега дайте ми нещо да вечерям, графиньо.
— Ами тук няма нищо. Вие ме уморихте с вашата политика… Моите хора приготвиха речи, фойерверки, но не и вечеря.
— В такъв случай сбогом.
— Искате да кажете довиждане.
— Приличам малко на господин Дьо Шоазьол. Отпращат ме.
— Да, но като ви отпращат, ви обсипват с почести и милувки — каза развеселената графиня, докато лекичко избутваше краля към вратата.
Накрая тя го принуди да излезе от стаята, а той заслиза по стълбите, като се спираше на всяко стъпало и се заливаше от смях. Застанала под колоните в горната част на стълбището, графинята държеше в ръка един свещник.
— Впрочем графиньо — започна кралят, като изкачи обратно едно стъпало, — мисля си… дано…
— Сир?
— Дано бедният маршал не умре.
— От какво, сир? Защо да умира?
— Защото му откраднаха поста под носа!
— Толкова ли сте лош? — попита графинята, като го изпроводи със звънлив смях.
Така Негово величество си тръгна твърде доволен от последния си
Когато госпожа Дю Бари се върна в будоара си, откри там Д’Егийон, който беше коленичил пред вратата. Ръцете му се сплетоха умолително, а очите му се впериха жадно в нея.
— О, аз зная всичко. Оттук се чува всичко. Благодаря, госпожо, благодаря ви!
— Мисля, че ви дължах това — възрази тя с нежна усмивка. — Но, за Бога, станете, херцог, ако не — ще повярвам, че имате толкова памет, колкото и ум.
— Така е, госпожо. Чичо ми ви го каза — аз не съм нищо друго освен ваш предан служител.
— Също и служител на краля. Ще трябва да изпълните дълга си към Негово величество. Станете, моля ви.
И тя му подаде ръката си, която той целуна почтително. Господин Д’Егийон също стоеше безмълвен и смутен като нея. Най-сетне госпожа Дю Бари вдигна глава и каза:
— Клетият маршал! Все пак трябва да узнае за поражението си.
Господин Д’Егийон счете тези думи за знак, че го отпращат, и се поклони.
— Аз ще отида при него, госпожо! — каза той.
— О, херцог! Лошите новини трябва да се съобщават възможно най-късно! Направете нещо по-добро от посещението си при маршала… Останете да вечеряте с мен.
Херцогът усети прилив на младост, усети как любовта пламва и изпълва с жар сърцето му. После устните на графинята докоснаха леко ухото му, за да прошепнат още няколко думи, и тя го повлече към масата.
89.
Приемната на херцог Дьо Ришельо
Изненадата на Ришельо беше доста голяма, когато се събуди, или по-скоро, когато бе събуден от тропота на каретите и научи от камериера си, че дворът, приемната и салоните на дома му бяха претъпкани с посетители.
— Охо! — каза си той. — Както изглежда, около мен се е вдигнал шум!
— Съвсем рано е, господин маршал — каза камериерът му, като видя трескавата бързина, с която херцогът развързваше нощната си шапчица.
— Отсега нататък — възрази той — за мен думите „рано“ и „час“ вече не съществуват. Запомнете това.
— Да, монсеньор.
— Къде е Рафте?
— Господин Рафте спи — отвърна камериерът.
— Как така спи? Събудете този нещастник!
— Хайде, хайде, спокойно! — каза едно бодро старче, което се появи на прага. — Ето го и Рафте. Какво се иска от него?
Цялата сръдня на херцога изчезна, когато той чу тези думи.
— А! Точно казвах, че ти не спиш!
— Какво чудно има, дори да спях? Едва разсъмване е.
— Но, скъпи ми Рафте, виждаш, че аз не спя.
— Това е друго нещо! Вие сте министър. Как ще спите?
— А, каниш се да ми се караш — каза маршалът, като се оглеждаше. — Не си ли доволен?
— Аз ли? Че какво ме засяга това? Вие ще се преуморите, ще се разболеете, а накрая държавата ще управлявам аз. А това никак не е забавно.
— О, колко си остарял, Рафте!
— Да, точно четири години съм по-млад от вас. Остарял съм бил!
Маршалът нетърпеливо тропна с крак.
— И кой е дошъл?
— Всички.
Маршалът започна да се облича със старание.
— Донеси ми, моля те, военната униформа и отличията — заръча той на камериера си.
— А! Да не сте тръгнал на война? — попита Рафте. — Боже мой! Така изглежда!
— Много си досаден, Рафте! Колкото повече остаряваш, толкова повече издребняваш! Ако знаех, че си такъв, нямаше да те накарам да напишеш речта за приемането ми в Академията!
— Вижте какво, монсеньор, понеже сме вече в правителството, да бъдем точни… Има нещо твърде странно обаче…
— Какво е странното?
— Граф Дьо ла Водре ме заговори на улицата и ми каза, че все още нищо не се знае за новия кабинет.
Ришельо се усмихна.
— Господин Дьо ла Водре е прав. Но нима ти вече си излизал?
