прибере обратно всички стихове и акростихове, всички букетчета и парфюми. Херцогът замина за Бретан, като сподави въздишките си, а госпожица Ланж пък изпрати всички свои въздишки към Версай.
Та Жана чакаше нетърпеливо херцог Д’Егийон, тъй като искаше да разбере как точно стоят нещата — дали маршалът бе проявил дискретност, или просто не беше в течение на събитията. Херцогът влезе.
Почтителен, непринуден, достатъчно уверен в себе си, той прецени веднага как да излезе от деликатното положение и поздрави едновременно и кралицата, и придворната дама. После господин Д’Егийон пое ръката на чичо си, който се беше приближил до графинята, за да й каже следното:
— Ето херцог Д’Егийон, госпожо. Имам честта да ви представя не моя племенник, а един от най- преданите ви служители.
Графинята погледна херцога така, както обикновено гледат жените, когато не искат от очите им да убегне нито една подробност. Тя видя само две почтително сведени чела и две лица, които след поклона изразиха спокойствие и ведрина.
— Зная, че обичате херцога, маршале — отговори госпожа Дю Бари. — Вие сте мой приятел. Бих помолила господина от уважение към своя чичо да го следва във всички постъпки, които той се кани да направи в моя полза.
— Точно такова поведение съм предвидил, госпожо — отговори херцог Д’Егийон, като отново се поклони.
— Вие преживяхте много страдания в Бретан, нали? — попита графинята.
— Да, госпожо… при това те не са свършили — отговори Д’Егийон.
— О, но аз мисля, че напротив — те са свършили, господине. А тук е господин Дьо Ришельо, който ще ви окаже така нужната помощ.
Д’Егийон погледна маршала така сякаш думите на графинята го изненадаха.
— О! — възкликна графинята. — Виждам, че маршалът все още не е имал време да поговори с вас. Всичко е ясно — вие току-що пристигате. Сигурно двамата имате да си кажете хиляди неща. Оставям ви, маршале. Чувствайте се като у дома си, господин херцог.
Като изрече тия думи, графинята се оттегли. Но тя си имаше план и не отиде много далеч. Зад будоара бе един кабинет, в който кралят обичаше да се застоява по време на посещенията си в Люсиен. Ето защо госпожа Дю Бари беше уверена, че ще чуе целия разговор между херцога и племенника му и разчиташе въз основа на този разговор да си изгради окончателно мнение какво да прави занапред.
Но херцог Ришельо не беше глупак — той познаваше тайните задни стълбища и скритите помещения в кралските замъци. Една от неговите стратегии беше да подслушва, а една от неговите хитрости — да говори, когато знаеше, че го подслушват. Той накара херцога да седне и му каза:
— Както виждате, настаних се тук.
— Да, чичо, забелязах.
— Провървя ми. Имах щастието да спечеля благоволението на тази очарователна жена. На нея тук гледат като на кралица, каквато тя е в действителност.
Господин Д’Егийон се поклони.
— Сега ще ви кажа, херцог — продължи Ришельо, — онова, което естествено не можех да ви кажа насред улицата. Госпожа Дю Бари ми обеща министерски портфейл.
— А! — възкликна Д’Егийон. — Вие заслужавате такова нещо, господине. Дължат ви го.
— Не зная дали ми го дължат, но то идва малко късно. Това е истината. И тъй като ще ми дадат служба, аз пък ще се погрижа за вас, Д’Егийон.
— Благодаря ви, херцог. Вие сте добър роднина. Имам не едно доказателство за това.
— Имате ли нещо предвид, Д’Егийон?
— Абсолютно нищо. Страхувам се само да не ми бъдат отнети титлата херцог и званието пер, каквото е желанието на господа съдебните заседатели.
— Значи, ако не беше сегашното стечение на обстоятелствата, вие щяхте да се провалите.
— Изцяло, господин херцог.
— Хайде де, вие говорите като философ… По дяволите, ако те хокам, аз не го правя като твой чичо, бедни ми Д’Егийон, а като министър…
— Добротата ви ме преизпълва с признателност, чичо.
— Ако съм те повикал да дойдеш от толкова далеч, и то толкова бързо, то е, за да те накарам да играеш тук внушителна роля… Между другото замислял ли си каква беше ролята на господин Дьо Шоазьол през последните десет години?
— Да, значителна.
— Значителна ли? Беше значителна, когато управляваше краля с помощта на госпожа Дьо Помпадур и пращаше в изгнание йезуитите… А ролята му стана твърде печална, откакто се скара като последен глупак с госпожа Дю Бари, която струва колкото стотина маркизи Дьо Помпадур. Изгониха го за двадесет и четири часа… Харесва ли ти първоначалната роля на Дьо Шоазьол?
— Разбира се.
— Е, добре, реших и аз да я изиграя, скъпи ми приятелю.
Д’Егийон се извърна рязко към чичо си.
— Значи ще станете любовник на госпожа Дю Бари?
— А, по дяволите, много бързаш и отиваш твърде далеч. Но все пак виждам, че си ме разбрал. Да, Шоазьол беше щастлив човек — той водеше за носа и краля, и любовницата му… Всъщност разправят, че е обичал госпожа Дьо Помпадур… А защо не… Е, добре, аз, разбира се, не мога да бъда обичан любовник, виждам това по презрителната ти усмивка… Всъщност, като правех сравнение с ролята на Шоазьол, не трябваше да кажа „аз ще я изиграя“, а „ние ще я изиграем“.
— Чичо!
— Не, тя не може да ме обича, знам това… и все пак бих искал да споделя нещо с теб и го правя без страх, защото тя не ще узнае никога това… бих обичал тази жена повече от всичко на света, но…
Д’Егийон смръщи вежди.
— Но… — продължи маршалът — измислих прекрасен план — ще си поделим ролята, която не мога изцяло да поема поради възрастта ми…
— Аха! — възкликна Д’Егийон.
След тези думи Ришельо заговори по-високо.
— Хайде, херцог, предлагам тази роля да изиграеш ти.
— Аз ли? — извика Д’Егийон. — Луд ли сте, чичо?
— Луд ли? Какво? Нима все още не си паднал в краката на човека, който ти дава такъв съвет? Не си ли обзет от радост? Нима след начина, по който тя те прие, ти вече не си обхванат от луда страст?
— Чичо, съзирам цялата изгода, която вие ще извлечете от благоприятното положение — вие ще управлявате с авторитета на господин Дьо Шоазьол, а аз ще бъда любовникът, който ще подсигури властта ви. Да, планът е достоен за своя създател — най-умния мъж във Франция, но докато сте го съставяли, сте пропуснали една-единствена подробност.
— И каква е тя? — възкликна Ришельо. — Нима ти, жалки глупако и клети безумецо, не си в състояние да обичаш госпожа Дю Бари?
— О, не е това, чичо! — извика Д’Егийон, който сякаш знаеше, че всяка от неговите думи щеше да бъде чута. — Аз едва зърнах госпожа Дю Бари, но тя ми се стори най-красивата и очарователна жена от всички, които познавам. — Госпожа Дю Бари никога няма да ме обикне, херцог, а за да се изгради подобен съюз, първото условие е любовта. Как искате сред този бляскав двор, пълен с млади красавци, прекрасната графиня да спре очите си точно на мен — човек без особени заслуги, при това вече не млад и съсипан от грижи, а на всичко отгоре и човек, който се крие от очите на всички, защото знае, че скоро ще бъде прогонен завинаги.
Докато траеше тази изповед, Ришельо си хапеше устните и си мърмореше тихо:
— Чумата да го вземе, дали този тип е разбрал, че графинята ни слуша? Тогава той е много хитър и е истински артист.
Ришельо имаше право. Графинята слушаше и всяка дума на Д’Егийон проникваше право в сърцето й, защото самият той беше там отдавна.
— И така, ти ми отказваш? — попита Ришельо.
