Най-голямата врява се вдигаше около портата Д’Анфер, откъдето тръгваше пътят за Турен. Там имаше такава навалица от пешеходци, конници и карети, че движението беше спряно за няколко часа. Когато най- сетне херцогът успя да мине през портата, той бе заобиколен от стотина карети, които сякаш образуваха ореол около неговата. Господин Дьо Шоазьол беше достатъчно умен и прозорлив мъж, за да разбере, че целият този шум бе предизвикан не толкова от съжаление, че той е свален, а от страх пред неизвестното, което идваше след поражението.
Изведнъж по почти задръстения от карети път се зададе препускаща в галоп пощенска кола. С неимоверни усилия кочияшът успя да укроти покритите с прах коне, които без малко щяха да се сблъскат с каретата на господин Дьо Шоазьол.
От прозорчето на пощенската кола се подаде главата на някакъв мъж, а в същото време господин Дьо Шоазьол надничаше от своята карета.
Херцог Д’Егийон се поклони на сваления министър, към чийто пост се беше устремил. Господин Дьо Шоазьол се отдръпна рязко назад. Тази неочаквана среща само за миг помрачи радостта му, че се оттегля като герой.
Но в същия миг, несъмнено като компенсация, една карета с френския кралски герб, теглена от осем коня, се зададе по пътя от Севър и зави по разклонението за Сен Клу.
На задната й седалка седеше дофината заедно с придворната си дама госпожа Дьо Ноай, а отпред — Андре дьо Таверне. Господин Дьо Шоазьол пламна от удоволствие и радост, показа се през прозорчето и дълбоко се поклони.
— Сбогом, госпожо — каза той с пресекващ от вълнение глас.
— Довиждане, господин Дьо Шоазьол — отговори дофината с царствена усмивка и величествено пренебрежение, което в случая се изискваше от етикета.
— Да живее господин Дьо Шоазьол! — извика един ентусиазиран глас след думите на дофината.
Чувайки този глас, госпожица Андре извърна живо глава.
— Отдръпнете се! Направете път! — извикаха конниците, които охраняваха принцесата, и принудиха Жилбер да застане в канавката край пътя. Той беше пребледнял и жадно гледаше в каретата.
Това наистина беше нашият герой. Той беше извикал: „Да живее господин Дьо Шоазьол“, обзет от чисто философски ентусиазъм.
87.
Херцог Д’Егийон
Докато из цял Париж и по пътя за Шантьолу се разхождаха отчаяни и намръщени хора със зачервени от плач очи, в Люсиен пристигаха посетители с грейнали от щастие лица и с очарователни усмивки. Там ликуваше вече не жената, която поетите и ласкателите наричаха най-красивата и най-възхитителната от всички простосмъртни хубавици, а истинска богиня, в чиито ръце беше управлението на цяла Франция.
Върволицата карети се източи, пътят вече беше свободен. Тогава започнаха специалните приеми. А героят на деня беше Ришельо, но той оставаше неизвестен и скромен герой. Седеше в едно кресло на будоара и наблюдаваше носещия се покрай него вихър от посетители, ласкатели и просители.
— Трябва да признаем — каза графинята, — че Жозеф Балзамо, или граф Дьо Феникс, както вие предпочитате да го наричате, маршале, е най-великият човек на нашето време. Щеше да е жалко, ако все още на кладата изгаряха магьосниците…
— Да, графиньо, да. Това наистина е велик човек — съгласи се Ришельо.
— При това той е красив мъж. Аз имам слабост към него, херцог!
— Ще ме накарате да ревнувам — каза усмихнат Ришельо, но побърза да насочи разговора към по- сериозни теми. — Граф Дьо Феникс би могъл да стане най-великият началник на полицията.
— Вече обмислих този въпрос — възрази графинята — само че ще бъде невъзможно. Той знае всичко и ще разкрива игрите на всички ни…
Ришельо се изчерви под пудрата, която покриваше лицето му.
— Графиньо — заяви той, — бих искал, ако съм негов колега, той непрекъснато да разкрива моята игра и да ви казва какви карти държа. Ще видите, че валето купа е винаги на колене пред дамата каро и постоянно в краката на краля.
— Няма човек, който да притежава повече ум от вас, херцог — отвърна графинята. — Но да поговорим малко за нашето министерство… Смятах, че ви е останало време да предупредите племенника си за…
— Д’Егийон ли? Той пристигна вече, госпожо. И то при обстоятелства, които един римски гадател би взел за изключително добро предзнаменование — каретата му се е разминала по пътя с каретата на заминаващия господин Дьо Шоазьол.
— Нека да го повикат, херцог, веднага. Ето, че сме почти сами.
— На драго сърце, графиньо… Още повече че ние вече постигнахме съгласие, нали?
— Да, напълно, херцог. Та значи предпочитате министерството на войната пред това на финансите, нали? Или може би ви прилича флотата?
— Предпочитам военното министерство, графиньо. Там мога да бъда най-полезен.
— Точно това ще трябва да внуша на краля. Впрочем изпитвате ли неприязън към някого?
— Аз съм най-сговорчивият човек на земята, графиньо. Но позволете ми да изпратя някого да повика моя племенник, щом като вие проявявате благоволението да го приемете.
Ришельо се доближи до прозореца. В здрача последните лъчи на залязващото слънце все още осветяваха двора. Маршалът направи знак с ръка на един от своите лакеи, който наблюдаваше точно този прозорец. След знака на херцога той веднага затича надолу.
В това време у графинята вече започнаха да палят свещите.
Десет минути след тръгването на лакея в предния двор влезе една карета и графинята обърна бързо очи към прозореца.
Ришельо улови този поглед, който му се стори твърде обещаващ за работите на господин Д’Егийон, а оттам и за неговите. „Тя вече одобрява чичото, а сега проявява интерес към племенника. Господари тук ще бъдем ние.“
Докато той тънеше в това блажено мечтание, на вратата се чу слаб шум и гласът на доверения прислужник на графинята извести за пристигането на херцог Д’Егийон.
Господин Д’Егийон беше твърде красив и много изящен благородник. Облеклото му беше богато, елегантно и подбрано с вкус. Той беше преминал възрастта на най-свежата младост, но беше от онези мъже, чийто ведър поглед и силен дух подмладяват до най-дълбока старост.
Господин Д’Егийон имаше най-красивите ръце на света — едни от онези ръце, които изглеждат бели и нежни дори отрупани с дантели. В онази епоха много ценяха добре оформените крака, а в това отношение херцогът беше образец на елегантност и аристократично съвършенство. Той съчетаваше чувствеността на поета с достойнството на големия благородник и гъвкавата наперена стойка на красивия мускетар. За графинята господин Д’Егийон беше олицетворение на идеалния мъж — само у един човек бяха събрани три типа мъже, и то именно тези, които една хубава, сладострастна и водена от инстинкта си жена непременно харесва.
Поради някаква изумителна случайност или по-точно поради обстоятелства, свързани от ловката тактика на господин Д’Егийон, двамата придворни герои, еднакво ненавиждани от обществото, все още не се бяха срещали лице в лице, за да покажат възможностите си.
Наистина през последните три години херцогът беше твърде зает в Бретан или пък работеше усилено в кабинета си и по тези причини се беше мяркал рядко в двореца. Той знаеше, че предстоят събития, благоприятни или неблагоприятни за него.
А освен това всички негови сметки се ръководеха и от една друга причина, която е от съществено значение за нашия роман и беше най-важната…
Преди госпожа Дю Бари да стане графиня и да докосва всяка нощ с устните си короната на Франция, тя беше красиво, усмихнато и обожавано създание. Беше и обичана — щастие, на което не можеше да разчита, откакто се страхуваха от нея.
Херцог Д’Егийон беше първият сред младите, богати, могъщи и красиви мъже, които ухажваха Жана дьо Воберние. Той влизаше и в числото на неуморните стихоплетци, които украсяваха края на всяка строфа с думичките Ланж и анж191. Но господин Д’Егийон трябваше да си
