— Не, графиньо, един ден вие ще ми се издължите.
— Графе — обърна се херцогът към Балзамо, — аз съм поразен, покорен, победен. Вече вярвам.
Балзамо се усмихна.
— А сега, госпожо — обърна се той към графинята, — позволете ми да направя нещо. Моят дух се измори. Дайте ми възможност да го освободя чрез едно магическо заклинание.
— Но, моля ви, господине.
— Лоренца — каза Балзамо на арабски, — благодаря ти, обичам те. Върни се в стаята си по същия път и ме чакай. Върви, любима моя.
— Много съм уморена — прошепна гласът на италиански. Сега той звучеше много по-нежно, отколкото по време на гадаенето. — Ела по-бързо, Ашарат.
— Идвам.
Чу се лек шум, наподобяващ пърхане от криле на птица, и стъпките се отдалечиха.
86.
Заточение
На другия ден крал Луи XV излезе от апартаментите си във Версай, когато големият часовник биеше единадесет. Той прекоси бързо намиращата се в съседство с кабинета му галерия и извика силно и строго:
— Господин Дьо ла Врийер!
Кралят беше пребледнял и изглеждаше много развълнуван.
Начаса ледено мълчание скова придворните. Сред тях бяха и херцог Дьо Ришельо и Жан дю Бари. Двамата бяха напълно спокойни и се преструваха, че не разбират за какво става дума.
Херцог Дьо ла Врийер се приближи и пое документа, който кралят му подаде.
— Господин херцог Дьо Шоазьол във Версай ли е? — попита Луи XV.
— Сир, той е тук от вчера, завърна се в два следобед от Париж.
— Добре — каза кралят. — Занесете му тази заповед, херцог.
Продължителна тръпка премина по лицата на присъстващите. Кралят смръщи вежди сякаш по този начин искаше да придаде още повече ужас на разиграващата се сцена. После се върна гордо в кабинета си, следван от капитана на стражата и от началника на леката кавалерия.
Господин Дьо ла Врийер се завърна и всички веднага го заобиколиха.
— Е, какво стана?
— Ами това беше заповед за заточение.
И херцог Дьо ла Врийер повтори следните думи, които беше запомнил благодарение на безупречната памет, така присъща на придворните:
Братовчеде, силното ми недоволство от вашата служба ме принуждава да ви заточа в Шантьолу, където трябва да се озовете в срок от двадесет и четири часа. Бих ви изпратил още по-далече, ако не изпитвах особена почит към госпожа Дьо Шоазьол, чието здраве ми е твърде скъпо. Внимавайте вашето поведение да не ме принуди да предприема други мерки.
Продължителен шепот се разнесе от групичката, събрала се около господин Дьо ла Врийер.
— А той какво ви отговори, господин Дьо сен Флорантен? — попита Ришельо, като нарочно не се обърна към херцога нито с новото му име, нито с новата му титла.
— Той ми отговори: „Господин херцог, напълно съм убеден, че изпитвате голямо удоволствие, връчвайки ми тази заповед.“
— Тежък удар, скъпи ми херцог — измърмори Жан.
— Е, какво да се прави, господин виконт! Не може да ви падне такава керемида на главата, без да изохкате.
— Ето херцога! — извика Жан, който дебнеше през прозореца.
— Той се запътва насам! — учуди се херцог Дьо ла Врийер.
— Мисля, че изразих подобни съмнения, господин Дьо сен Флорантен.
— Ах, Боже мой! Нима ще се повтори вчерашната сцена? — прошепна Ришельо.
— О, не ми напомняйте за това! Тръпки ме побиват! — отвърна Жан.
Той не беше завършил изречението си, когато херцог Дьо Шоазьол се появи на входа на галерията с високо вдигната глава и пълен с увереност поглед. След случилото се никой не очакваше такава постъпка, затова и никой не й се противопостави.
— Ама сигурен ли сте, че сте прочели правилно заповедта, херцог? — попита Жан.
— Да, по дяволите! Нищо не разбирам вече, честна дума!
— Ах, ето че влиза при краля. Но това е нечувано!
Наистина херцогът, без да обръща особено внимание на слабата съпротива, която му оказваше вратарят, проникна чак до кабинета на краля, който виждайки го, изненадано извика.
Херцогът държеше в ръка заповедта за заточение и я показа на краля, усмихвайки се леко.
— Сир — каза той, — както Ваше величество благоволи да ме предупреди вчера, преди малко аз получих нова заповед.
— Да — заяви кралят.
— И тъй като Ваше величество вчера беше така добър и ме предупреди да не вярвам на заповед, която не е изрично потвърдена от вас, аз дойдох тук, за да поискам обяснение.
— Обяснението ще бъде кратко, херцог! — отвърна кралят. — Днешната заповед е в сила.
— В сила ли? — попита херцогът. — Една тъй обидна заповед, изпратена на един толкова предан служител?
— Един предан служител, херцог, не поставя господаря си в смешно положение!
— Сир — заяви министърът високомерно, — много близък роднина съм ви и разбирам кралското достойнство.
— Господине — отсече кралят, — няма да ви карам да чезнете в догадки. Снощи във вашия версайски кабинет сте приели куриер, идващ от госпожа Дьо Грамон.
— Но забранено ли е, сир, брат и сестра да си пишат?
— Почакайте, ако обичате. Аз знам съдържанието на писмото.
— Така ли, сир!
— Не отричайте, господине! Вие сте скрили това писмо в едно ковчеже, поставено в тайника на стената зад леглото ви.
Херцогът беше блед като призрак.
— Това не е всичко — продължи безмилостно кралят, — вие сте написали отговор на госпожа Дьо Грамон. Зная и неговото съдържание. То се намира в момента във вашия портфейл и очаква само да му бъде прибавен послеписът. Щяхте да го напишете след срещата си с мен. Виждате, че съм добре осведомен, нали?
Херцогът избърса плувналото си в леденостудена пот чело, поклони се, без да промълви нито дума, и излезе от кабинета, като залиташе сякаш внезапно беше получил мозъчен удар.
Четвърт час по-късно господин Дьо Шоазьол напусна Версай с каретата си.
Вестта, че той е в немилост, порази като гръм цяла Франция.
Съдът, поддържан от него, заяви, че държавата е загубила най-здравата си опора. Аристокрацията държеше на него, защото и той беше благородник. Духовенството толерираше този човек, който с качествата си, стигащи на моменти до горделивост, придаваше святост на министерската си длъжност. Господин Дьо Шоазьол се възхищаваше от Волтер, подпомагаше енциклопедистите и продължаваше да развива традициите на госпожа Дьо Помпадур — мецената на вестник „Меркюр“190 и философите!
Целият Париж — и имаме доказателство за това — излезе да придружи до вратите на града заминаващия за Шантьолу заточеник. Хората от народа образуваха жив плет по пътищата, откъдето минаваше херцогът. Съдиите и придворните, които министърът не бе успял да приеме, струпваха каретите си пред тълпите народ, за да го поздравят и за да видят как той ще им кимне за сбогом.
