вече сме в съюз — ние, четиримата!
— Май казахте, че Таверне живеел в Париж на улица „Сен Оноре“?
— Не съм казал улица „Сен Оноре“. Той живее на улица „Кок-Ерон“. Имате ли някаква идея как да накажем Таверне?
— Да, мисля, че имам идея, виконте.
— Вие сте безценен, съвършен човек. Ще ви оставя, за да разбера какво се приказва из града…
— Сбогом тогава, виконте… А! Между другото вие не ми казахте кои влизат в новия кабинет…
— О, прелетни птици: Тере, Бертен и не знам кой… И накрая мястото на Д’Егийон, чието назначаване засега се отлага.
Жан излезе. Влезе Рафте. Той беше чул всичко и знаеше какви мерки трябва да вземе — сега, когато неговите подозрения се бяха оправдали. Той не каза нито дума на господаря си, защото го познаваше твърде добре.
Рафте дори не повика камериера, а сам разсъблече херцога. После му помогна да отиде до леглото си.
Преддверието беше пълно със забързани прислужници, които чакаха заповеди. Рафте хвана за ръка и дръпна настрани личния камериер на Ришельо и му прошепна:
— Грижи се добре за господин маршала. Той страда. Тази сутрин е имал голямо пререкание… Наложило се е да не се подчини на краля…
— Да не се подчини на краля ли! — извика ужасеният прислужник.
— Да. Негово величество му е предложил министерски пост и му е изпратил назначението. Маршалът обаче узнал, че това е станало с посредничеството на госпожа Дю Бари, и е отказал! Но все пак ударът е бил тежък. Господарят ни е болен. Грижи се добре за него!
Четвърт час по-късно целият Версай беше научил за достойното държание и патриотичното себеотрицание на маршала. А Ришельо в този миг спеше дълбоко, без да знае нищо за популярността, която му беше създал неговият секретар.
91.
Вечерята за двама у господин дофина
Същия ден в три часа следобед госпожица Андре дьо Таверне излезе от стаята си, за да отиде при дофината, която имаше навика да й се чете преди вечеря.
Андре носеше рокля от синя коприна с висока и силно пристегната талия с плътно прилепнал корсаж. Дългите й гъсти къдри падаха по бузите, врата и раменете й и подчертаваха много по-добре от перата, скъпоценните камъни и дантелите, които се носеха по онова време, гордото и същевременно скромно лице на красивото момиче, до чиято чиста и матова кожа не беше се докосвал руж.
Като пристигна в двореца, тя научи, че госпожа дофината е отишла да се поразходи със своя архитект и с главния си градинар. От горния етаж се дочуваше шум от въртене на колело — господин дофинът поправяше ключалката на една много ценена от него касичка.
Андре искаше да настигне дофината и затова бързо прекоси цветарника. Понеже вечерта наближаваше — а по това време на годината тя настъпва към шест часа — помощник-градинарите бяха заети да смъкват стъклените похлупаци върху най-чувствителните към студа цветя. Като зави по една алея, чиито вечнозелени дървета бяха заобиколени от гъсталак и храсти от бенгалски рози, Андре внезапно забеляза как един от градинарите, след като я видя, се надигна живо от земята с помощта на лопатата си и я поздрави, като й се поклони с по-тържествена и по-обиграна учтивост, отколкото това би направил някой човек от народа.
Андре се вгледа в него и позна Жилбер. Въпреки тежката работа ръцете му бяха още твърде бели, сякаш напук на господин Дьо Таверне. Андре неволно се изчерви. Стори й се, че присъствието на Жилбер на това място беше израз на странна благосклонност на съдбата.
Жилбер повтори поклона си, а Андре му кимна и продължи да върви. Но тя беше твърде почтено създание и твърде смело момиче, за да устои на нещо, което сърцето й я подканяше да направи, и за да остави без отговор въпроса, който безпокоеше ума й. Тя се върна, а Жилбер — вече силно пребледнял и все още следващ я мрачно с очи — изведнъж се върна към действителността и пъргаво се приближи до нея.
— Вие тук, господин Жилбер? — попита учудено Андре.
— Да, госпожице.
— Кой ви помогна да се настаните тук?
— Един мой покровител, господин Дьо Жюсьо.
— А! — възкликна изненадано Андре. — Значи вие познавате господин Дьо Жюсьо?
— Той беше приятел на предишния ми покровител и господар, на господин Русо.
— Желая ви успех, господин Жилбер — заяви Андре и се накани да си тръгне.
— По-добре ли сте, госпожице? — попита Жилбер с глас, с разтреперан глас, който сякаш издаваше с всяко вибриране, че идваше направо от сърцето на младежа.
— По-добре ли?! Какво искате да кажете? — попита студено Андре.
— О, но вие без малко не загинахте! — каза Жилбер, увлечен от вълнението си.
В този миг Андре помисли, че беше крайно време да прекрати разговора си с един работник насред кралския парк.
— Приятен ден и сбогом, господин Жилбер — отсече тя.
— Госпожицата ще благоволи ли да приеме една роза? — попита треперещият и облян в пот Жилбер.
— Но, господине! Вие ми предлагате нещо, което не ви принадлежи.
Изненаданият и стреснат Жилбер не отговори нищо. Той наведе глава и понеже Андре го гледаше с известно задоволство, че е успяла да покаже превъзходството си, Жилбер се повдигна на пръсти, откърти цял разцъфтял клон от най-красивия розов храст и започна да къса едно по едно листчетата на розите толкова невъзмутимо и с толкова достойнство, че това впечатли младото момиче.
Жилбер захвърли клончето и взе лопатата, но в неговия характер гордостта се съчетаваше с хитрината. Той се наведе, за да продължи работата си, но също така и за да наблюдава отдалечаващата се Андре. А тя не можа да се въздържи и на завоя на една алея се обърна. Андре беше жена.
Жилбер се задоволи с тази й слабост и си каза, че в последната схватка победата е била негова.
„Тя е по-слаба — мислеше си той — и аз ще я победя. Тя се гордее с красотата си, с името си, с богатството си, което от ден на ден расте, и нехае за моята любов, въпреки че може би се досеща за нея.“
Внезапно Жилбер заби с всичка сила лопатата в земята и бърз като коза, прескочи живия плет от кипариси и тисове. С лекотата на бриз младежът прекоси една леха, без — въпреки бесния си бяг — да счупи нито един от сложените върху цветята капаци. Накрая се спря задъхан от другата страна на завоя и зачака отново да зърне Андре.
Тя наистина се приближаваше — замислена и почти унижена. Но Жилбер свъси вежди, а лицето му изрази воля и почти омраза. Сгърчената му ръка се отпусна върху сърцето му. „Но тя е толкова красива!“ — добави тихо младежът.
Жилбер може би щеше да остане дълго в това положение, за да съзерцава Андре — алеята беше дълга, а девойката вървеше много бавно. Главната алея обаче се пресичаше от множество по-малки, откъдето всеки миг можеше да изскочи някой досадник. Случаят не беше особено благосклонен към Жилбер, защото такъв се появи още на първата странична алея вляво, с други думи — почти срещу гъсталака от вечнозелени храсти, зад който се криеше той.
Този досадник вървеше бавно, с премерена крачка. Държеше главата си вдигната високо, стискаше шапката си под дясната мишница, а лявата му ръка беше опряна върху шпагата. Мъжът носеше дреха от кадифе, която се подаваше изпод зибелинова наметка. Той крачеше леко, а красивите му и изящни крака издаваха благородния му произход.
Благородникът забеляза Андре и видът на младото момиче несъмнено му се понрави, защото той ускори крачката си с очевидното намерение да отиде на алеята. Като видя този човек, Жилбер избяга като подплашен кос и се скри в смрадликата.
