Балзамо погледна Лоренца с дълбоко удивление. Въпреки че спеше, по лицето на младата жена се разля целомъдрена руменина.
— И все пак съм девица! — каза Лоренца.
— А тази жена, тази принцеса, тази кралица — провикна се Балзамо — е омъжена, но…
— Тази жена, тази принцеса, тази кралица — повтори и Лоренца — е девица като мен, дори е повече девойка и по-чисто създание от мен, защото аз обичам, а тя не е влюбена.
— О, съдба! — прошепна Балзамо. — Зная всичко, което исках да зная. Благодаря ти, Лоренца.
Той я целуна и прибра много внимателно косите в джоба си. После бързо отряза кичур от черните коси на Лоренца, изгори го на свещите и събра пепелта в хартийката, където бяха завити преди това косите на дофината. После слезе долу, като по пътя събуди с движение Лоренца.
— Е, господин графе? — попита развълнуваният и треперещ от вълнение прелат, който очакваше завръщането му, изтерзан от догадки. — Какво каза оракулът?
— Оракулът каза, че можете да се надявате.
— Така ли каза? — попита зарадваният принц.
— Правете си заключенията сам, монсеньор, след като оракулът е на мнение, че тази жена не обича съпруга си. Що се отнася до косите — продължи Балзамо, — наложи се да ги изгоря, за да мога да разкрия нещата. Ето ви пепелта — връщам ви я, грижливо събрах всяка частица от нея сякаш тя струваше поне милион.
— Благодаря ви, господине. Никога не ще мога да ви се отплатя.
— Да не говорим за това, монсеньор. Ще ви дам един съвет — в никакъв случай не поглъщайте пепелта, след като сте я потопили във вино, както понякога постъпват влюбените. Това е нещо твърде опасно, защото вашата любов може да стане неизлечима, а чувството на любимата ви да охладнее.
— О! Далеч съм от мисълта за подобно нещо! — извика почти ужасеният прелат. — Сбогом, господин графе, довиждане.
Двадесет минути по-късно каретата на Негово високопреосвещенство се размина с тази на господин Дьо Ришельо на улица „Пти Шан“ и едва не я преобърна в огромна дупка, останала от строежа на голяма нова къща.
Двамата благородници се познаха.
— Така значи! — каза Ришельо с усмивка.
— Тихо, херцог — прошепна монсеньор Луи дьо Роан, като сложи пръст на устните си.
После двамата се отправиха в две противоположни посоки.
93.
Господин Дьо Ришельо оценява Никол
Господин Дьо Ришельо се бе запътил право към малкото жилище на господин Дьо Таверне на улица „Кок-Ерон“.
Ние знаем — разбира се, с помощта на Куция дявол197, който ни дава възможност да проникнем във всяка затворена къща, че баронът в това време седеше пред камината и беше сложил двата си крака върху решетката, под която догаряха остатъци от главни, и поучаваше Никол, като от време на време я погалваше по брадичката въпреки недоволните и презрителни гримаси на младото момиче.
Докато го слушаше, Никол се въртеше насам-натам, правеше очарователни сладострастни движения и отговаряше:
— Все едно ми е. Отегчавам се тук. Бяхте ми обещали, че ще отида в Трианон заедно с госпожицата.
Точно тогава баронът реши, че трябва да я погали състрадателно по бузите и по брадичката — несъмнено за да я поразсее.
— Ами така си е — хленчеше тя. — Аз съм между четири грозни и бедни стени, не се срещам с хора, почти не излизам. А ми бяхте дали надежда — за развлечения и за едно приятно бъдеще!
— О, за какво мечтаеш, малката ми Никол! — въздъхна баронът.
— Да, господине, и аз съм жена като всички останали.
— Ама че приказки на вятъра! — каза глухо баронът. — Как й се живее само, как й се лудува! О, само ако бях богат и млад!
Той не можа да се въздържи и хвърли възхитен жаден поглед към тази младост, красота и жизненост. Никол ходеше замечтано насам-натам. Внезапно отекна звънецът на външната врата. Таверне потрепери, а Никол подскочи.
— Кой ли може да е? — попита баронът. — Иди, малката ми, виж кой е.
Никол отиде да отвори, попита за името на посетителя и остави пътната врата полуотворена. В това време една дотичала откъм двора сянка се промъкна през вратата и вдигна такъв шум, че маршалът — защото посетителят беше той — се извърна и видя бягащия. Никол тръгна пред госта със свещник в ръка. Тя изглеждаше прекрасно. „Я виж ти! Гледай! — каза си маршалът, като се усмихна. — А този дявол Таверне ми говореше само за дъщеря си!“
Сянката, която избяга, го караше да мисли за Никол, а Никол си мислеше за сянката. А щом видя играещите й очи, белите зъби и тънката й талия, той знаеше вече всичко за навиците, характера и вкусовете й. Пред входа на салона Никол не без вълнение извести името на посетителя.
— Херцог Дьо Ришельо!
— Херцогът! — изпелтечи Таверне.
— Да, скъпи приятелю, самият той — каза любезно Ришельо. — О, това ви учудва, нали, след предишното ви посещение при мен! Да, но все пак е истина. Ръката ти, ако обичаш.
— Господин херцог, карате ме да се учудвам…
— Слушай, стари приятелю — отговори Ришельо. — Оня ден ти се държа като ученик, а аз — като педант. Сгрешихме и двамата. Трябваше някой да ни удари през ръцете. Разбирам, искаше да ми кажеш нещо, но аз не ти позволявах, защото щеше да изтърсиш някоя глупост, а и аз щях да кажа нещо не на място. И така, да забравим оня ден, днешният е по-важен. Знаеш ли защо съм дошъл тук?
— Разбира се, че не зная.
— За да ти донеса вестта, че синът ти вече има военната част, за която ти оня ден дойде да ме молиш. Кралят му я даде.
— Но на какво се дължи тази добрина?
— Тя е естествена последица от моя приятелски дълг… Министърът ти отказа, но Ришельо можа да ходатайства и сега дава.
— Ах, херцог, очарован съм… Значи ти си бил истински приятел?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Негово величество, изглежда, в момента има някаква причина да дразни госпожа Дю Бари.
— И може би по-скоро на тази причина, отколкото на моята намеса, ти дължиш благоволението, което ти оказва.
— Така ли смяташ?
— Сигурен съм, аз просто помагам в случая… А знаеш ли, че заради тази глупачка аз отказах министерския портфейл?
— Казаха ми това, но…
— Но ти не вярваш. Кажи го направо!
— Искам да кажа, че те познавах като човек без предразсъдъци.
— Драги мой, аз остарях и искам да запазя хубавите жени само за себе си… А имам и други мисли в главата си… Да се върнем на сина ти — очарователно момче.
— Той е в ужасни отношения с Дю Бари, който беше у вас, когато имах глупостта да дойда и аз.
— Знам, затова и не станах министър. Ако ти го бях казал, нямаше да повярваш… защото синът ти няма нищо общо с тази работа. Отказах, тъй като амбициите на семейство Дю Бари, а те между другото започваха с искане за отстраняване на твоя син, щяха да стигнат до крайности — във всяко отношение.
— А! Сега ми стана ясно! Ти правиш услуга на сина ми, за да нараниш семейство Дю Бари.
